Но никой не се огъна.
След края на заседанието Гергана Игоревна извади протокола на хартия. Подписах го аз. След мен подпис сложи Васил Михайлович. После — Борис Валериевич. Десислав приложи към документите техническия си доклад.
Няколко минути по-късно върху монитора в кабинета на Александър се появи сухо системно съобщение:
„Потребителският профил е деактивиран от администратора.“
Той го видя със собствените си очи.
Аз стоях на прага. Не го пришпорвах. Не вдигах тон. Не правех сцени.
По бюрото му бяха наредени три визитника, скъпа писалка, преспапие с фирменото лого и куп презентации, в които той самоволно беше подменил титлата си с „операционен партньор“. Преди се правех, че не забелязвам. Все нямах време. Все имаше по-важни проекти. Все бях свикнала да изглаждам ръбовете, вместо да ги назовавам.
Сега всяка една такава дреболия се превръщаше в доказателство.
— Заради един лаптоп съсипваш семейството си — каза Александър.
— Не. Заради този лаптоп най-сетне видях цялата схема.
— Каква схема?
— Натиск вкъщи. Натиск в офиса. Разговори със служители зад гърба ми. Опит да се стигне до поверителни материали. И днешният спектакъл със Зорница Борисовна.
Той удари с длан по бюрото. Не силно. Повече за ефект, за да прозвучи.
— Тя е възрастна жена!
— Тя е дееспособен човек, който е влязъл в офиса с твоя пропуск.
— Ще я съдиш ли сега?
— Ще защитя компанията.
— Компанията съм и аз!
— Вече не.
Точно тогава той разбра.
Не когато лаптопът лежеше разбит на пода. Не когато Стоян застана до вратата. Не когато юристката прочете клаузата от договора.
Разбра го при тези две думи.
Вече не.
Телефонът му започна да вибрира. Веднъж. Втори път. После трети. Александър погледна дисплея и рязко извърна глава. След миг обаче все пак отвори известието.
Писмо от корпоративния секретар.
„Уведомление за прекратяване на участието в опционната програма.“
Веднага след него пристигна съобщение от охранителния отдел.
„Достъпите са блокирани.“
Следващото беше от „Човешки ресурси“.
„Заповед за временно отстраняване от изпълнение на служебните задължения за периода на вътрешната проверка.“
Александър бавно се отпусна в стола си. Без драматично падане, без красив жест. Просто изведнъж му стана трудно да стои прав.
— Мария — произнесе той вече с друг глас. — Нека поговорим вкъщи.
— Ще говорим чрез адвокати.
— Ти сериозно ли?
— Да.
— Аз съм ти съпруг.
— Засега. Документите за развод ще бъдат подадени отделно.
Той се опита да се усмихне, но лицето му не издържа тази роля.
— Значи си решила всичко.
— Ти го реши още сутринта, когато каза: „Мама счупи глупавия ти лаптоп.“ Само че не разбра, че не лаптопът беше счупен.
Александър не отговори.
От коридора се чуваше как Зорница Борисовна спори със Стоян. Думите стигаха до мен на пресекулки.
— Аз съм майка на заместник-директора!
— Моля, насам към изхода.
— Аз съм възрастна жена!
— Моля, насам към изхода.
Излязох при тях.
Щом ме видя, тя веднага се изпъна.
— Е, какво, наигра ли се? Сега Александър ще ти покаже.
— Александър вече не е заместник-директор.
Лицето ѝ се вкамени.
— Какво?
— Отстранен е. Участието му в опционната програма е прекратено. Достъпите му са закрити. За повредената техника ще ви бъде изготвена претенция.
— Заради някаква желязна кутия?
— Заради действията. Техниката само помогна те да бъдат документирани.
Тя стисна дръжката на чантата си.
— Няма да посмееш да постъпиш така със семейството си.
— В офиса няма семейство. В офиса има длъжности, собственост, нива на достъп и отговорност.
— А ти коя си без сина ми?
Погледът ми се плъзна към табелата на стената. „КедърСофт“ ООД. Под нея, върху малка метална плочка, беше изписано: „Управител — Мария Андреевна Петрова“.
Не за украса. Не от суета. Просто факт.
— Управителят — казах аз.
Стоян отвори пред Зорница Борисовна вратата към асансьорния хол. Тя явно се канеше да добави още нещо, но в този момент Александър излезе от кабинета си с кашон в ръце.
Вътре бяха личните му вещи: две книги за управление, зарядно, слушалки, дървена поставка за телефон. Най-отгоре лежеше същият онзи визитник с надпис „операционен партньор“, поръчан от него без съгласуване.
Зорница Борисовна погледна кашона. После — сина си.
— Александър?
Той не я погледна.
— Да вървим, мамо.
В асансьорния хол все пак се обърна към мен.
— Ще съжаляваш за това.
— Всички претенции — писмено — отвърнах.
Вратите на асансьора се затвориха.
Върнах се в заседателната зала. В същата. По масата вече нямаше парчета пластмаса и стъкло. Специалистът по сигурността беше поставил резервен служебен лаптоп. Борис Валериевич беше отворил на екрана панела за възстановяване на проекта.
— Кодът е непокътнат — каза той. — Репозиториите са чисти. Ключовете са преиздадени. Патентните материали са възстановени от хранилището. Загубили сме само корпуса и няколко часа работа.
— Не само корпуса — отвърнах.
Той разбра какво имам предвид и не зададе допълнителни въпроси.
Към края на работния ден пристигна външният адвокат. Спокоен мъж с тънка папка и навик да задава кратки, точни въпроси. Прегледа записа, журналите за достъп, протокола от заседанието, опционното споразумение и акта за повреденото оборудване.
— По опциона позицията ви е стабилна — каза той. — По щетата също. При трудовата част обаче трябва да се действа внимателно: отстраняване, проверка, писмени обяснения, заповед. Без излишни формулировки.
— Няма да има излишни формулировки.
— Добре. А семейната част?
Извадих още една папка. В нея бяха копията на документите за жилището, банкови извлечения по личните сметки и чернова на молбата за прекратяване на брака.
— Отделно — казах. — Без връзка с компанията.
Адвокатът кимна.
— Така е правилно.
Вечерта Александър ми изпрати първото съобщение.
„Трябва да се успокоим.“
Не отговорих.
След минута дойде второ.
„Мама е много разстроена.“
Пак не отговорих.
После пристигна трето.
„Не можеш просто така да зачеркнеш двадесет години.“
Погледнах екрана и изключих известията до сутринта. Не блокирах номера му — още беше рано. Но известията — да.