Тя постави листа върху стола, така че печатът да се вижда ясно.
— Временната адресна регистрация е заличена поради установено представяне на неистински документи — произнесе служителката сухо. — Назначената експертиза е потвърдила, че подписът на собственика е фалшифициран.
Лицето на Илиян посивя.
— И това не е всичко — добави представителката на ведомството и разтвори папката на следващата страница. — Гражданин Илиян Марков, срещу вас е образувано наказателно производство за измама при получаване на социални плащания. Представили сте подправен договор, за да ви бъде отпусната държавна субсидия.
— Гергана! — Ясмина изведнъж изпищя пронизително, хвана се за корема и се свлече към пода, сякаш краката ѝ отказаха. — Гергана, моля те! Илиян ще го вкарат в затвора! Ние сме ти семейство, как можеш така? Ще имам дете!
Погледнах я. Сълзите ѝ бяха толкова пресилени, че дори не ме докоснаха.
— Продадохте къщата на баба ми зад гърба ми, когато бях на осемнадесет — казах спокойно, без да откъсвам очи от нейните. — После решихте да сложите ръка и на апартамента ми. Съберете си куфарите и напуснете дома ми.
За да не получи ефективна присъда по обвинението за измама, Илиян нямаше друг изход, освен да признае всичко и да съдейства на разследването. Съдът му наложи тежка глоба и го задължи да върне на държавата всяка неправомерно изплатена сума. Спестявания той нямаше. За да покрие дълговете и хонорара на адвоката, беше принуден да продаде почти за нищо своя дял от жилището на родителите си.
Сега той, Ясмина и новороденият им син живеят натъпкани в тясна ъглова панелна гарсониера на майка му, в най-крайния квартал на града. Пари все не им стигат. Илиян работи като обикновен хамалин на строителен пазар, а вечер се налива с евтина ракия. Ясмина ежедневно се кара със свекърва си за мръсните чинии, немития под и всяка дреболия, която може да подпали скандал. Съседите редовно звънят на полицията заради нечовешките крясъци и тенджерите, които хвърчат из кухнята.
Знам го, защото майка ми понякога ми се обажда и плаче в слушалката. Нарича ме безсърдечна. Вика, че съм съсипала живота на сестра си и съм оставила племенника си без покрив.
Аз просто прекъсвам разговора.
През прозорците на апартамента ми влиза мека светлина и облива стените в топъл златист оттенък. До краката ми, върху пухкавия килим, се е изтегнал лабрадорът Макс. Диша бавно, почти лениво, заровил влажен нос в лапите си.
Запазих дома си. Не съм взела чуждото, не съм живяла на ничий гръб, но и своето няма да подаря. Съвестта ми е чиста.