В уведомлението пишеше, че в тристайния ми апартамент са вписани с временна регистрация двама души: Илиян Марков и Ясмина. Срокът — пет години. Основание — договор за безвъзмездно ползване на жилището. А в графата „Собственик“ стоеше някаква нескопосана имитация на моя подпис.
Отпуснах се назад в стола. Пръстите ми изстинаха, сякаш някой беше излял ледена вода по ръцете ми. Като юрист по недвижими имоти разбрах схемата им за секунди. Ясмина беше бременна. Щом детето се родеше, то автоматично щеше да бъде регистрирано по адреса на майка си. Без моето разрешение. Без дори да ме питат. А после нито съдът, нито социалните щяха да позволят бебе да бъде отписано „в нищото“. Години наред щях да се влача по дела, докато Илиян си отваря бира на моята кухня и се държи като господар.
Погледът ми сам се плъзна към празната закачалка за ключове до входната врата. Дубликатът беше изчезнал преди месец, когато Ясмина уж беше минала „само за едно кафе“.
В гърдите ми се надигна стара, обгоряла болка. Бях на осемнадесет, когато родителите ми тайно продадоха дървената къща на покойната ми баба край Русе — единственото място, където някога се бях чувствала истински щастлива. Парите отидоха за разточителната сватба на Ясмина в извънградски комплекс, с лимузина, оркестър и цяла показност за пред хората. След шест месеца онзи брак се разпадна, а домът от детството ми беше изчезнал завинаги. Тогава майка ми и баща ми само свиха рамене: „На Ясминка ѝ е по-нужно, тя е толкова крехка.“
Тогава ме оставиха без нищо. Но сега вече не бях осемнадесетгодишно момиче. Бях на тридесет и три. И зад гърба си имах стотици спечелени дела.
Затворих лаптопа и си поех въздух бавно, до дъно.
Те сигурно си представяха как ще хукна към съда, ще плача и ще оспорвам договора по общия ред. Не. Гражданските дела се точат мъчително дълго. Аз щях да вляза от друга страна — с доказателства, които можеха да им разбият живота окончателно.
На сутринта излязох без шум.
Ясмина спеше сладко на дивана ми, завита с моето одеяло, а Илиян беше заспал в кухнята, с небръсната буза, залепнала за мазната маса до празна бирена кутия. Нека си мислят, че са победили. На мен ми трябваше само време.
Първо отидох при познат графолог. Срещу 100 лв. за спешност още същата вечер на бюрото ми лежеше официално заключение от извънсъдебна почеркова експертиза. Синият печат потвърждаваше: подписът върху договора не е положен от мен. Беше изписан от чужда ръка, а по силния и неравномерен натиск най-вероятно — мъжка.
Същия ден внесох сигнал в дежурната част на полицията. Подправяне на документи. Фиктивна адресна регистрация. Две отделни основания, които вече не звучаха като семейна кавга, а като наказателен проблем. Лейтенантът прие папката без особен ентусиазъм.