В следващия миг Виктория Рилскиа завъртя телефона към него и дисплеят светна с видеовръзка.
— Изненада! — извикаха почти едновременно тя и Елена Филипова.
Димитър Любомиров остана като закован на място.
На екрана Елена седеше пред камерата с празнична хартиена шапчица на главата. До нея се бяха сгушили момиченцата — и те с такива шапчици, развълнувани, усмихнати, нетърпеливи.
— Тате! Честит рожден ден! — завикаха една през друга дъщерите му.
А той… той просто не знаеше накъде да погледне. В този миг му се прииска подът да се отвори и да го погълне.
В ръцете на Елена имаше свидетелство за граждански брак.
— Момичета, хайде сега конфетите за татко! — каза тя с привидно спокоен глас.
После погледна право в камерата.
— Скъпи мой съпруже — произнесе бавно. — Честит рожден ден.
Тя вдигна документа така, че да се вижда ясно, а след това го разкъса на дребни парченца. Виктория Рилскиа я гледаше с разширени от недоумение очи. Очевидно изобщо не разбираше какво се случва.
— Колата няма да ти я подаряваме — продължи Елена. — Тя ще си остане при мен. А твоята ще се наложи да бъде продадена. Както и малкият апартамент… Все пак всичко това е придобито по време на брака.
Тя замълча за секунда, сякаш искаше думите ѝ да стигнат до него една по една.
— Надявам се Виктория да има собствен дом. Защото оттук нататък явно ще живееш при нея. И, разбира се, ще подам иск за издръжка. Децата не са шега работа. Те са най-важното.
Образът ѝ изчезна. Екранът почерня.
В стаята падна такава тишина, че Димитър чуваше собственото си сърце.
— Значи си женен — каза накрая Виктория, вече разбрала всичко. — А името в телефона… било е, за да не се усетя. Хитро. Много хитро.
Димитър не намери какво да отговори.
— Но знаеш ли кое е най-страшното? Не е само това, че имаш жена. Ти имаш деца. Две прекрасни момиченца. Какво повече ти трябва? Жена ти е красива, децата ти те наричат „тате“… — в гласа ѝ прозвуча болезнено разочарование.
— Виктория, изслушай ме, моля те. Не е така, както изглежда. Аз просто не исках…
— Да бъдеш честен? — прекъсна го тя.
После стана от леглото и започна да събира вещите си. Уикендът се беше объркал за всички, но тя нямаше никакво намерение да остане под един покрив с него нито минута повече.
— Виктория! Не си тръгвай… Поне ти прояви разум!
— Ти ми каза, че нямаш никого! — гласът ѝ потрепери. — Че си съвсем сам! Че е ужасно тъжно човек да посреща рождения си ден сам, докато всичките му приятели вече имат семейства!
Димитър се опита да я спре, да измисли някакво обяснение, но тя вече не го слушаше. Всичко ѝ беше ясно. Решението беше взето.
И така рожденият му ден наистина остана без човек, с когото да бъде отпразнуван.
Елена Филипова пък не знаеше как да обясни случилото се на дъщерите си. Не беше готова за тежък разговор с тях, затова просто се обърна към майка си. Жената разбра всичко без излишни въпроси.
— Да, дъще… Аз ще остана с внучките. Ще се позанимавам с тях. А ти върви. Разсей се малко.
Елена облече онази нова рокля, която беше подготвила за вечерта, взе телефона и се обади на приятелите на съпруга си. Покани ги да отбележат рождения ден на нейния нов живот. Някои отказаха, но доста хора дойдоха.
И в крайна сметка тази вечер Елена се забавлява така, както не беше се забавлявала дори на осемнайсет. В края на празника с огромно удоволствие изяде и същия онзи сладкиш, който беше приготвен за Димитър. Приятелите я подкрепиха, всички до един осъдиха постъпката му и си направиха нужните изводи.
В понеделник Елена не тръгна към центъра, както беше планирала, а отиде право при адвокат и подаде молба за развод.
Димитър Любомиров остана с празни ръце, без удобния си стар живот, без празника, който си беше представял, и с издръжка за две деца.
Струваше ли си всичко това? Едва ли.
Но назад вече нямаше връщане.