— А и с роднини точно сега няма да водя разговори. По-добре ела тук и ми изтъркай гърба.
— Добре, любими, идвам… — отвърна Виктория Рилскиа с усмивка.
Тя притвори вратата, но вместо да остави телефона, докосна екрана и върна обаждането — този път по видео.
Само че отсреща не се появи никаква „сестра“. На дисплея изникна малко момиченце, на около шест години, с широко отворени очи и черти, които странно напомняха на Димитър Любомиров.
— Мамо… защо на екрана има непозната леля? — попита детето с искрено недоумение.
„Сигурно е племенницата му“, реши Виктория и веднага разцъфна в приветлива усмивка. Тя помаха весело с ръка към камерата.
— Здравей, мъниче! Как се казваш?
Но момиченцето вече беше подало телефона на майка си.
След секунда на екрана се появи жена. Изглеждаше съвсем обикновено — светлокестенява коса, прибрана с шнола на тила, уморен поглед и тънка бръчка между веждите, сякаш се беше напрегнала още преди да каже каквото и да било. Виктория усети неловкостта и побърза да я разсее. Все пак досега не беше виждала близките на мъжа, когото обичаше.
— Здравейте! — заговори тя първа, за да не се проточи мълчанието. — Отдавна ми се искаше най-после да се запознаем.
Жената я изгледа внимателно.
— Извинете… коя сте вие? — попита Елена Филипова тихо.
— Аз съм Виктория. Приятелката на Димитър. Тоест… на брат ви. Той в момента е под душа, приготвя се за вечерта. Вероятно знаете, че днес има рожден ден и ще ходим на ресторант. Много жалко, че няма да можете да сте с нас… И ми хрумна нещо — защо да не го поздравим заедно? Все пак денят е специален. Ето така, по видеовръзка. Сигурна съм, че ще му стане приятно.
Елена изслуша този поток от думи, без да мигне. Само бръчката на челото ѝ стана по-дълбока.
— Виктория, значи… приятелката на Димитър? — повтори тя почти беззвучно.
— Да. Ние сме заедно вече почти година… Толкова исках да се запозная с вас, но Димитър все не намираше как да организира среща. Аз мога да дойда при вас, или вие елате при нас! Градът ни е прекрасен, ще ви разведа навсякъде. Наистина много се радвам, че се обадихте. Иначе май още дълго щяхме да си останем непознати. Димитър е доста потаен, но е чудесен човек. А аз мисля, че съвсем скоро отношенията ни най-после ще минат на следващ етап.
По лицето на Елена се появи усмивка, но тя беше опъната и студена. Вече всичко ѝ беше ясно. Толкова ясно, че нямаше нужда от допълнителни въпроси.
Тя обаче не издаде, че не е сестрата на Димитър, а съпругата му. За щастие децата мълчаха.
— Добре — каза Елена след кратка пауза. — Нека му направим изненада. И аз се радвам, че най-сетне разбрахме една за друга. Само не прекъсвайте разговора. Сега ще си сложа празнична шапка, ще взема тортата, ще духнем свещичките с децата и заедно ще му изпеем „Happy Birthday“, нали?
— Да! — възкликна Виктория, сияеща от радост.
В този миг тя изглеждаше дори по-щастлива от самия рожденик.
— Димитре! Излизаш ли вече? — подвикна тя към банята. — Скоро трябва да тръгваме.
— Да… Щом не ме дочака, слънце мое, ще трябва да оставим сладкото за през нощта — отвърна той през вратата с доволен глас.
Когато Димитър Любомиров излезе от банята, все още влажен и увит само с хавлия, Виктория седеше на леглото с телефона в ръце. Усмивката ѝ беше така широка, сякаш току-що беше спечелила голяма награда.
— С кого говориш? — напрегна се той мигновено.
— Със сестра ти съм на линия — отвърна тя сияйно. — Толкова е приятна… А и децата са чудесни. Съгласиха се да те поздравят. Направо на живо.