— Уговорих се с началника пътуването да е възможно най-кратко — само три дни — каза Димитър Любомиров. — Щом се върна, ще отпразнуваме всичко както трябва. Давам ти дума. Без шумни компании, без излишни хора — само ние, нашето малко семейство и най-близките.
— Разбира се… После ще празнуваме — отвърна Елена Филипова, макар гласът ѝ да издаде разочарованието. — Ще се обадя в ресторанта и ще отменя масата.
Тя вече беше оставила капаро, което нямаше как да ѝ върнат. Освен това ѝ беше неловко пред приятелите — поканите бяха направени, всички очакваха вечерта. Но как се празнува рожден ден без самия рожденик?
— Благодаря ти — промълви той и я прегърна. Известно време двамата останаха така, без да говорят. После Димитър добави: — И още нещо, Ели… Ако успееш, заведи майка си да подадете документите за колата. Имаш пълномощно от мое име. Скоро ще изтече, а аз все не намирам време. Пък и майка ти след всичко преживяно не е човек, на когото можеш спокойно да разчиташ.
Елена кимна мълчаливо. Преди половин година беше изгубила баща си. Майка ѝ прие смъртта му много тежко — сърцето ѝ не издържа и се наложи да лежи в болница. Наскоро жената най-после беше уредила наследството: апартамент, малка къща извън града… и скъп чуждестранен джип, чисто нов, който бащата на Елена така и не успя да покара. В цялото семейство единствено Димитър имаше шофьорска книжка и затова въпросът какво да правят с колата изведнъж стана сериозен.
Да я продадат — означаваше да платят солиден данък. Да я оставят на майка ѝ — поддръжката, застраховките и всички разходи щяха да я съсипят, особено след като беше останала без човека, който се грижеше за дома. Тогава Димитър беше предложил решение:
— Прехвърлете джипа на мен. Ще го ползвам, ще возя теб и децата. А моята стара кола ще я продам. Парите от нея, плюс това, което съм събрал за нов автомобил, ще дам на майка ти. Ще се получи прилична сума.
Тъщата първоначално отказваше да вземе пари от зет си. После размисли и реши, че ще приеме само част от сумата. Останалото щяло да бъде подарък за рождения му ден. Само че, както се казва, първо документите, после парите.
До центъра за административни услуги бяха решили да отидат след празника, в понеделник.
Елена отмени резервацията и се извини на гостите. Съботата, която трябваше да бъде специална, мина като най-обикновен ден. Децата си останаха вкъщи, играеха, спореха, тичаха из стаите и постоянно дърпаха майка си да се обадят на татко си. На татко им, който уж работеше до изнемога.
И все пак навикът да поздравиш любим човек на рождения му ден не я оставяше на мира. Елена набираше Димитър отново и отново.
„Абонатът не отговаря.“
Зает е. Работи. Няма как, каза си тя.
През това време Димитър, напълно уверен, че планът му е минал безупречно, си тананикаше някаква мелодия, докато се сапунисваше под душа. Пееше фалшиво, но с истинско удоволствие. Телефонът му беше останал в спалнята и той не чуваше настойчивите обаждания на жена си, която просто искаше да го поздрави. А самият Димитър беше доволен, че поне за няколко дни се е измъкнал от съпруга, деца и семейни задължения.
Виктория Рилскиа, приятелката му, мина покрай спалнята и чу звъненето. Спря, присви очи и погледна към екрана. Надписът „Сестра“ светеше отново и отново. Имаше нещо в тази настойчивост, което я накара да се намръщи.
— Димитре? — извика тя, като открехна вратата на банята. — Звъни ти „Сестра“. Сигурно иска да те поздрави.
— Остави го — отвърна той през шума на водата. — После ще ѝ върна обаждането. Няма да говоря по телефона, докато съм под душа.