— Мамо, може ли да звъннем на тати по видео? Да го поздравим! — предложи по-голямата дъщеря и погледна към Елена Филипова.
— Вялно, мамичко! Ние с кака ще му кажем стихчета… А тати ще ни донесе подалъчета от командиловката — запляска с ръчички малката. Момичетата обожаваха баща си и много се бяха натъжили, че той замина така внезапно. И то не просто за някакъв уикенд, а точно на рождения си ден.
— Добре, милички. След малко ще му се обадя и ще го поздравим заедно. Сега сигурно е зает, работи…
Елена Филипова вече няколко пъти беше набирала съпруга си, но той необяснимо не вдигаше. И изведнъж телефонът светна. Димитър Любомиров звънеше по видеовръзка — нещо, което правеше изключително рядко.
— Деца, тати сам ни търси! Май е усетил, че искаме да го поздравим…
Голямата грабна телефона преди майка си, натисна бутона за приемане на разговора и в следващия миг видя нещо толкова невероятно, че веднага, без дума, подаде устройството обратно на Елена Филипова.
Три дни по-рано.
Елена Филипова беше измислила до последната подробност как ще отбележи рождения ден на мъжа си.
Всяка година на този празник тя му подготвяше някаква малка изненада. Знаеше колко обича той събиранията с приятели, разговорите до зори, чашите, които се пълнят една след друга, и задължителния десерт — не тежка сметанова торта, а домашен пай с пресни ягоди.
И този път Елена Филипова не възнамеряваше да нарушава традицията. Беше резервирала маса в нов ресторант, поканила бе най-близките им приятели, а с майка си се беше разбрала да вземе децата при себе си, за да могат празненството и вечерта след него да продължат без притеснения.
За седем години първоначалният пламък между тях беше поутихнал и Елена Филипова усещаше, че е време да хвърли нови съчки в огъня на любовта. Затова истинската изненада трябваше да дойде след официалната част — когато останат само двамата. Освен пая тя беше подготвила и чувствен танц, който репетира цял месец, убедена, че този път Димитър Любомиров няма как да остане равнодушен.
Всичко вървеше идеално, докато три дни преди празника Димитър Любомиров не се прибра у дома с лице, потъмняло като буреносен облак.
— Случило ли се е нещо? — притесни се жена му.
— Да… — той седна до нея и за миг замълча, сякаш подреждаше думите си. — Знам, че всяка година се стараеш за рождения ми ден, но сега май ще трябва да го отложим. Ако, разбира се, си била намислила нещо…
Елена Филипова го изгледа с широко отворени очи.
— Разбира се, че съм намислила! Вече съм подготвила всичко! — каза тя, напълно объркана.
— Прости ми. Няма да мога да бъда вкъщи точно тогава. Началството е в паника — трябва спешно да замина за Пловдив. Появи се нов обект, извънреден, но много печеливш. Без мен цялата работа може да се провали. В отдела аз съм човекът с най-много опит. Разбираш ме, нали? Опитах се да намеря кой да ме замести, наистина се постарах, но в сезона на отпуските и при такъв кратък срок… просто няма шанс. Не знам какво друго да направя. Освен ако вие не дойдете с мен.
— Къде ще тръгнем ние? — попита тихо Елена Филипова. — Малката едва оздравя, а ти искаш да я мъкнем по влакове? Не, изключено. А мама още не се е съвзела след смъртта на татко. Страх ме е да ѝ оставям децата за по-дълго. Никога не се знае какво може да стане.
— Знам. Всичко това го знам.
Димитър Любомиров тежко въздъхна. Личеше си, че му е трудно да продължи този разговор.