Всичко беше подредено внимателно, сякаш някой бе отделил време дори за най-дребната дреха. На етажерката стоеше чашка с три четки за зъби. Върху пералнята беше оставена бележка: „Александър, панталонките на Гергана са в коша — пусни ги, ако ще переш.“ Почеркът беше ситен, стегнат, без излишни завъртулки. Почеркът на Калина.
— А Калина къде е? — попита Елена Мартинова.
— На работа. От шест сутринта. Ще се прибере към осем вечерта. Или към девет. Както винаги.
Елена свали якето си и го закачи на свободната кука в коридора. После влезе в кухнята и седна на табуретката до масата.
— Мамо, кажи ми спокойно. Какво точно те тревожи?
Йорданка Бургаскиа сложи пред дъщеря си чаша чай, настани се срещу нея и започна да говори, сякаш отдавна беше чакала някой да я изслуша.
— Аз се старая, Елена. Всеки ден се старая. Готвя за всички, чистя, водя децата, гледам да има ред. А тя се прибира и дори не сяда с нас на масата. Казвам ѝ: „Калина, ела, всичко е готово.“ А тя: „Благодаря, госпожо Бургаскиа, после ще хапна.“ И после си вади кутиите. Като в болница. Яде отделно. Мълчи. Все едно храната ми не ѝ трябва. Все едно аз не ѝ трябвам.
Гласът на Йорданка се пречупи. Тя обърна лице към прозореца.
Елена не я прекъсна. Само чакаше.
— Аз не съм чужд човек — продължи майка ѝ след малко. — Двайсет години съм в този апартамент. Приспивам децата ѝ. Аз люлях Гергана нощем, когато я боляха ушите. А тя — отделно. Като в общежитие. Александър все ми повтаря: „Мамо, не си измисляй.“ Но аз виждам. Усещам го.
— Какво усещаш, мамо?
— Че се мисли за нещо повече от нас.
Елена отпи от чая. Беше прекалено сладък — майка ѝ винаги слагаше по три лъжички захар.
— Добре — каза тя. — Ще изчакам Калина. Ще поговоря с нея.
Калина Вълкова се прибра в осем и четиресет вечерта. Елена чу превъртането на ключа, после как в антрето някой събува обувки, как якето прошумоля по закачалката. След това се чуха стъпки — леки и внимателни, на човек, който е свикнал да не буди никого.
Калина влезе в кухнята. Видя Елена и спря на прага.
— Здравей. Не знаех, че ще идваш.
— Здравей. Мама ме извика.
Калина кимна. Изглеждаше точно както изглежда човек след четиринайсет часа в спешна помощ: лицето ѝ беше сивкаво, очите — зачервени, косата — вързана на опашка, от която се бяха измъкнали няколко кичура. По шията ѝ личаха следи от стетоскоп.
— Яла ли си? — попита Елена.
— Хапнах нещо във филиала.
— В един следобед?
— В три. Между две повиквания. Сандвич.
Калина отвори хладилника и извади две кутии — едната розова, другата зелена. Постави ги в микровълновата.
— Какво има вътре? — попита Елена.
— Пиле с ориз и зеленчуци. В неделя си приготвям храна за седмицата и я разпределям на порции. Така ми е по-лесно. И излиза по-евтино. Една кутия ми струва около два и петдесет лева. Ако си купувам обяд от автомата на работа, порцията е към седем лева. Умножи го по двайсет и два работни дни — стават около сто петдесет и четири лева. Моите кутии за месец излизат приблизително петдесет и два лева. Разликата е към сто лева. Това е зимен гащеризон за Гергана.
— По-лесно е от това да ядеш супата на мама?
Калина се обърна и погледна Елена. В погледа ѝ нямаше нито обида, нито гняв. Имаше само умора.
— Елена, може ли да седна?
— Разбира се.
Калина се отпусна на стола. Микровълновата бръмчеше тихо. Стенният часовник показваше осем и петдесет и три.
— По график би трябвало да работя двайсет и четири часа и после да почивам два дни. Само че последните четири месеца няма достатъчно фелдшери и излизам на една и половина ставка. Понякога съм на смяна през ден. Работният ми ден е дванайсет часа. Понякога шестнайсет. Само за последния месец имам двайсет и два работни дни.
Тя замълча за миг, после продължи по-тихо:
— Госпожа Бургаскиа обядва в един. Вечеря в седем. Когато съм дневна смяна, се прибирам между осем и девет вечерта. Когато съм нощна, излизам в десет вечерта и се връщам към осем сутринта. Когато съм ранна, тръгвам в пет и половина. Нито един мой график не съвпада с часовете, в които майка ти сервира обяд или вечеря. Нито един.
Микровълновата изпищя. Калина обаче не стана.
— Но не е само това. Правя си кутиите, защото така знам какво ям. След нощни смени тялото започва да иска въглехидрати. Ако седна пред борш с хляб и картофи, след час ще се разтреперя. Трябват ми белтъчини и зеленчуци. Не е прищявка. Физиология е.
— Мама мисли, че нарочно ѝ показваш нещо.
— Знам какво си мисли. Опитвах се да ѝ обясня. Три пъти. През октомври, през ноември и през декември. Всеки път завършваше по един и същи начин: „Аз готвя за цялото семейство, а ти си вириш носа.“
— И ти какво направи?
— Спрях да обяснявам. Просто продължих да си приготвям кутиите.
Елена я наблюдаваше мълчаливо. Видя ръцете ѝ — сухи, напукани от дезинфектантите. Видя и служебната табелка, която Калина беше забравила да свали: „Вълкова К.А., фелдшер, ЦСМП — филиал №4“.
— Калина, трябва да те попитам нещо.
— Питай.
— Само за себе си ли готвиш?
Калина стана, отвори хладилника и издърпа вратата по-широко. После посочи най-долния, най-голям рафт.
— Ето, виж сама — каза тя спокойно.