„Тя нарочно яде отделно. Все едно ние не сме ѝ семейство“ — Йорданка притисна телефона до ухото си и сниши глас, призовавайки Елена да дойде

Несправедливо мълчание тежи върху семейната маса.
Истории

Всичко беше подредено внимателно, сякаш някой бе отделил време дори за най-дребната дреха. На етажерката стоеше чашка с три четки за зъби. Върху пералнята беше оставена бележка: „Александър, панталонките на Гергана са в коша — пусни ги, ако ще переш.“ Почеркът беше ситен, стегнат, без излишни завъртулки. Почеркът на Калина.

— А Калина къде е? — попита Елена Мартинова.

— На работа. От шест сутринта. Ще се прибере към осем вечерта. Или към девет. Както винаги.

Елена свали якето си и го закачи на свободната кука в коридора. После влезе в кухнята и седна на табуретката до масата.

— Мамо, кажи ми спокойно. Какво точно те тревожи?

Йорданка Бургаскиа сложи пред дъщеря си чаша чай, настани се срещу нея и започна да говори, сякаш отдавна беше чакала някой да я изслуша.

— Аз се старая, Елена. Всеки ден се старая. Готвя за всички, чистя, водя децата, гледам да има ред. А тя се прибира и дори не сяда с нас на масата. Казвам ѝ: „Калина, ела, всичко е готово.“ А тя: „Благодаря, госпожо Бургаскиа, после ще хапна.“ И после си вади кутиите. Като в болница. Яде отделно. Мълчи. Все едно храната ми не ѝ трябва. Все едно аз не ѝ трябвам.

Гласът на Йорданка се пречупи. Тя обърна лице към прозореца.

Елена не я прекъсна. Само чакаше.

— Аз не съм чужд човек — продължи майка ѝ след малко. — Двайсет години съм в този апартамент. Приспивам децата ѝ. Аз люлях Гергана нощем, когато я боляха ушите. А тя — отделно. Като в общежитие. Александър все ми повтаря: „Мамо, не си измисляй.“ Но аз виждам. Усещам го.

— Какво усещаш, мамо?

— Че се мисли за нещо повече от нас.

Елена отпи от чая. Беше прекалено сладък — майка ѝ винаги слагаше по три лъжички захар.

— Добре — каза тя. — Ще изчакам Калина. Ще поговоря с нея.

Калина Вълкова се прибра в осем и четиресет вечерта. Елена чу превъртането на ключа, после как в антрето някой събува обувки, как якето прошумоля по закачалката. След това се чуха стъпки — леки и внимателни, на човек, който е свикнал да не буди никого.

Калина влезе в кухнята. Видя Елена и спря на прага.

— Здравей. Не знаех, че ще идваш.

— Здравей. Мама ме извика.

Калина кимна. Изглеждаше точно както изглежда човек след четиринайсет часа в спешна помощ: лицето ѝ беше сивкаво, очите — зачервени, косата — вързана на опашка, от която се бяха измъкнали няколко кичура. По шията ѝ личаха следи от стетоскоп.

— Яла ли си? — попита Елена.

— Хапнах нещо във филиала.

— В един следобед?

— В три. Между две повиквания. Сандвич.

Калина отвори хладилника и извади две кутии — едната розова, другата зелена. Постави ги в микровълновата.

— Какво има вътре? — попита Елена.

— Пиле с ориз и зеленчуци. В неделя си приготвям храна за седмицата и я разпределям на порции. Така ми е по-лесно. И излиза по-евтино. Една кутия ми струва около два и петдесет лева. Ако си купувам обяд от автомата на работа, порцията е към седем лева. Умножи го по двайсет и два работни дни — стават около сто петдесет и четири лева. Моите кутии за месец излизат приблизително петдесет и два лева. Разликата е към сто лева. Това е зимен гащеризон за Гергана.

— По-лесно е от това да ядеш супата на мама?

Калина се обърна и погледна Елена. В погледа ѝ нямаше нито обида, нито гняв. Имаше само умора.

— Елена, може ли да седна?

— Разбира се.

Калина се отпусна на стола. Микровълновата бръмчеше тихо. Стенният часовник показваше осем и петдесет и три.

— По график би трябвало да работя двайсет и четири часа и после да почивам два дни. Само че последните четири месеца няма достатъчно фелдшери и излизам на една и половина ставка. Понякога съм на смяна през ден. Работният ми ден е дванайсет часа. Понякога шестнайсет. Само за последния месец имам двайсет и два работни дни.

Тя замълча за миг, после продължи по-тихо:

— Госпожа Бургаскиа обядва в един. Вечеря в седем. Когато съм дневна смяна, се прибирам между осем и девет вечерта. Когато съм нощна, излизам в десет вечерта и се връщам към осем сутринта. Когато съм ранна, тръгвам в пет и половина. Нито един мой график не съвпада с часовете, в които майка ти сервира обяд или вечеря. Нито един.

Микровълновата изпищя. Калина обаче не стана.

— Но не е само това. Правя си кутиите, защото така знам какво ям. След нощни смени тялото започва да иска въглехидрати. Ако седна пред борш с хляб и картофи, след час ще се разтреперя. Трябват ми белтъчини и зеленчуци. Не е прищявка. Физиология е.

— Мама мисли, че нарочно ѝ показваш нещо.

— Знам какво си мисли. Опитвах се да ѝ обясня. Три пъти. През октомври, през ноември и през декември. Всеки път завършваше по един и същи начин: „Аз готвя за цялото семейство, а ти си вириш носа.“

— И ти какво направи?

— Спрях да обяснявам. Просто продължих да си приготвям кутиите.

Елена я наблюдаваше мълчаливо. Видя ръцете ѝ — сухи, напукани от дезинфектантите. Видя и служебната табелка, която Калина беше забравила да свали: „Вълкова К.А., фелдшер, ЦСМП — филиал №4“.

— Калина, трябва да те попитам нещо.

— Питай.

— Само за себе си ли готвиш?

Калина стана, отвори хладилника и издърпа вратата по-широко. После посочи най-долния, най-голям рафт.

— Ето, виж сама — каза тя спокойно.

Животопис