— Тя нарочно яде отделно. Все едно ние не сме ѝ семейство — Йорданка Бургаскиа притисна телефона до ухото си и сниши глас, макар че в жилището нямаше никого освен нея. — Ела, Елена. С очите си ще го видиш.
Трийсет и шест годишната Елена Мартинова, старши одитор в Сметната палата за Русенска област, слушаше майка си и несъзнателно подравняваше купчината доклади върху бюрото. Беше четвъртък, четири следобед. Отвън над кабинета висеше влажен февруарски сумрак, а лампите по крайдунавската алея вече бяха светнали.
— Мамо, какво значи „нарочно“?
— Каквото чуваш. Сядаме на масата — нея я няма. Ние вечеряме, тя се мотае някъде. После се промъква в кухнята, вади си кутийките с храна и яде сама. Като чужд човек. Александър мълчи. Децата вече са свикнали. А аз съм майка и това ме боли.
Елена отлично познаваше този тон. Майка ѝ не се оплакваше просто така. Тя произнасяше присъда. И очакваше дъщеря ѝ да я приведе в изпълнение.
— В събота ще дойда — отвърна Елена. — Ще разбера какво става.
След разговора остави телефона и се облегна назад. Калина Вълкова — жената на брат ѝ. На двайсет и девет. Фелдшер в спешната помощ в Стара Загора. Две деца — Мартин на пет и Гергана на три. Всички живееха заедно със свекървата в тристаен апартамент на улица „Оборище“. След смъртта на баща им така и не се бяха разделили.
Елена не беше виждала Калина от половин година. Последно се срещнаха на рождения ден на Гергана. Тогава снаха ѝ ѝ се стори изтощена — пребледняло лице, тъмни сенки под очите, ръце, които все не спираха: прибираха, подреждаха, подаваха. Но въпреки това седеше с всички на масата. Дори се усмихваше.
Какво се беше променило за тези шест месеца?
Йорданка Бургаскиа, на шейсет и една, някогашен заместник-директор на училище номер седемнайсет, беше пенсионерка от три години. Съпругът ѝ Борис Борисов почина от инсулт на петдесет и осем. Още приживе, устно и без завещание, беше решено апартаментът да остане за сина. Елена не възрази. Тя отдавна си имаше свой живот в Русе и малка едностайна квартира.
Александър Живков работеше като майстор в завод за каучукови изделия в Стара Загора. Графикът му беше на смени — два дни работа, два почивка, после две нощни. Заплатата му излизаше около 940 лв. Калина вземаше от спешната помощ приблизително 780 лв. Общо — 1720 лв. за петима души. Пенсията на Йорданка Бургаскиа беше 426 лв.; от тях тя даваше 300 лв. за общата храна, а останалото пазеше за лекарства и дребни нужди. Жилището нямаше ипотека, но ремонтът беше останал от деветдесетте: жълтеникави тапети, шарен балатум, чугунени радиатори, които зиме нагряваха толкова силно, че стъклата се запотяваха. В банята капеше кран, а Александър вече втори месец обещаваше да го оправи. В детската стоеше двуетажно легло, купено от Калина през OLX за 80 лв. Тя сама го беше боядисала в бяло една съботна вечер, докато децата спяха.
Йорданка Бургаскиа вярваше, че нейното предназначение е да държи семейството събрано. Обядът беше по график — точно в един. Вечерята — в седем. Всеки ден тя готвеше: супа, кюфтета, каша, компот. Подредено, като в училищен стол. Менюто измисляше за седмица напред, записваше го в тетрадка със синя корица и го закачаше на хладилника с магнит във формата на слънчоглед.
Калина обаче не се побираше в този ред.
Не защото не искаше. Просто смените ѝ започваха ту в шест сутринта, ту в два следобед, ту в десет вечерта. Работата на фелдшер в спешната помощ не приличаше на служба зад бюро. Дванайсет часа на крак, понякога шестнайсет, ако някой колега се разболееше и трябваше да бъде заместен. Повикванията бяха всякакви — от инфаркти до пиянски сбивания. В линейката никой не мислеше за обяд по разписание.
Когато Калина се прибираше след нощна смяна, семейството вече закусваше. Тя се преобличаше, поглеждаше децата, целуваше Мартин преди детската градина, слагаше Гергана да спи на обяд, ако свекърва ѝ не я беше извела навън. Едва след това хапваше. Тихо. В кухнята. Сама.
Не демонстративно. Просто така се получаваше.
Но Йорданка Бургаскиа виждаше в това нещо друго. Отказ. Пренебрежение. Предизвикателство.
В събота Елена пристигна със сутрешния влак от Русе. Беше десет и двайсет. Майка ѝ я посрещна на прага по домашен халат и чехли, с онова изражение, което Елена наум наричаше „режим заместник-директор“: свити устни, вирната брадичка, ръце, кръстосани пред гърдите.
— Влизай. Тъкмо слагам обяда.
В апартамента миришеше на варени картофи и запържен лук. На котлона къкреше супа. От стаята се носеха тънки, весели гласчета от детско филмче. Александър беше на смяна и щеше да се върне към шест. Децата седяха вътре: Гергана, по чорапогащник и тениска с анимационен герой, строеше кула от кубчета, а Мартин мачкаше пластилин в нещо, което приличаше на танк.
Елена мина по коридора. Надникна в банята — на простора съхнеха детски дрешки.