На долния рафт бяха подредени кутии една до друга.
— Тези три са за Мартин — вътре има каша с плодове за закуска. В детската градина почти не яде, затова му давам преди да излезем. Тези две са за Гергана — пасирана супа и кюфтенца. Тя има алергия към моркови, а Йорданка Бургаскиа слага моркови във всичко. Ето този е бульонът за Александър — носи си го на смяна, защото в стола на завода обядът излиза около шест лева, а домашният бульон не струва нищо допълнително. А това — Калина посочи стъклен буркан с капачка — е сладко от арония. Варих го през септември. Йорданка Бургаскиа го яде всяка вечер с чая. Само че, струва ми се, си мисли, че се появява от само себе си.
На Елена нещо ѝ заседна в гърдите. Не беше гняв. Беше срам. Срам заради майка ѝ.
— Калина, чакай малко… Кога успяваш да направиш всичко това?
— В неделя. Това ми е единственият цял почивен ден. Сутрин пускам пералня, подреждам детската, после готвя кутиите за седмицата. Менюто го пиша в петък вечер, поръчвам продуктите онлайн и ги доставят в неделя към девет. Така пестя време.
— А самото готвене колко ти отнема?
— Четири, понякога пет часа. Зависи какво има в менюто. Гергана не понася добре глутен, затова за нея правя отделно. Мартин яде почти всичко, но трябва да му меря порциите — през зимата качи килограми и педиатърът каза да внимаваме.
Калина извади една кутия от микровълновата, махна капака и парата се вдигна над ориза, пилешките гърди и печените броколи. Всичко беше нарязано на равни парчета, подредено чисто, почти педантично.
— Елена, аз не се храня отделно, за да правя напук на някого. Ям отделно, защото се прибирам, когато всички вече са вечеряли. И ям това, което ми трябва, защото след дванайсет часа на крак организмът ми не издържа на каквото и да е.
Тя взе вилицата и започна да яде. Без да говори. Бавно, внимателно. Като човек, който знае цената на няколко минути тишина, защото скоро пак ще му ги отнемат.
Елена се върна в стаята при майка си. Йорданка Бургаскиа седеше на дивана и плетеше шал. Иглите ѝ се движеха бързо и равномерно. Дори не вдигна поглед.
— Е? Разговорихте ли се?
— Да.
— И какво ти каза? Че не умея да готвя ли?
Елена седна до нея. Не срещу нея, а редом. Така трябваше.
— Мамо, знаеш ли в колко часа Калина излиза за сутрешна смяна?
— Рано.
— В пет и половина. Което значи, че става в четири и четирийсет и пет. Душ, униформа, чанта. В пет и петнайсет трябва да е навън, за да хване маршрутния автобус.
— Знам, че става рано. И какво от това?
— А знаеш ли, че Гергана има алергия към моркови?
Иглите в ръцете на Йорданка Бургаскиа спряха. Тя не ги остави. Просто застинаха.
— Гергана? Каква алергия?
— Към моркови. Затова Калина ѝ приготвя храна отделно. Без моркови. Пасирана супа. Кюфтенца. Всяка седмица.
— Не знаех — произнесе майка ѝ тихо.
— Ти слагаш моркови навсякъде. В супа, в яхния, в задушени зеленчуци. Калина не ти ли е казвала?
Йорданка Бургаскиа замълча. После отвърна:
— Може и да е казвала. Не помня. Но можеше просто да ме помоли, щях да готвя без моркови.
— Молила те е. Три пъти. През октомври, през ноември и през декември.
Настъпи тишина. Иглите лежаха в скута ѝ. Шалът се беше свлякъл почти до пода.
— Мамо, знаеш ли кой прави бульона на Александър за работа?
— Той си сипва сам. От тенджерата.
— Не. Калина го вари отделно в неделя и го разлива в кутии. Защото Александър не взема от общата тенджера — на него му трябва пилешки, не телешки. А ти вариш телешки. Тя го знае, защото го е попитала. Ти — не.
— Аз съм му майка. Знам какво обича.
— Мамо, той обича пилешки. Винаги е обичал. Още като беше малък.
Йорданка Бургаскиа отвори уста, после я затвори. Обърна глава към прозореца.
— И има още нещо — продължи Елена.
Майка ѝ я погледна. Очите ѝ бяха влажни, но сълзи не потекоха. Бившите заместник-директорки не плачат. Те анализират.
— Елена, аз не знаех за тези кутии. Не знаех, че тя готви за всички.
— Именно. Видяла си само, че Калина се храни отделно. Но не си видяла, че тя храни цялото семейство. Включително и теб. Сладкото от арония, което ядеш всяка вечер — тя го е варила.
Йорданка Бургаскиа погледна към шкафчето. Там стоеше бурканът с тъмното сладко. До него — лъжичка и трохи от бисквити.
— Мислех, че Александър го е купил — прошепна тя.
— Не. Калина го е направила. През септември. Брала е плодовете от вилата на своя приятелка. В единствения си свободен ден.
В неделя, точно в девет сутринта, куриерът донесе продуктите — три пълни торби. Калина ги подреди върху масата: ориз, пилешко, броколи, тиквички, ябълки, извара, яйца. Мартин се въртеше около нея и се опитваше да измъкне една ябълка.
— Марти, почакай. Ще я измия.
— Мамо, може ли червената?
— Може. Ето, вземи.
Елена стоеше на прага на кухнята и гледаше. Калина се движеше между плота, мивката и печката като хирург в операционна — пестеливо, точно, без нито едно излишно движение. Всяка кутия беше надписана с тънък черен маркер.