А този парцел го копах, садих, плевих и поливах аз. Така че тук нищо не гние, бъдете спокойни — реколтата си е съвсем наред.
Приятелките ѝ онемяха. Стояха с полуотворени усти и местеха очи ту към подредените ми лехи, ту към почервенялата като домат Жанета Соколова, ту към чисто новите мотики, забити демонстративно в пръстта.
— Жанета? — проточи възмутено Радка, сякаш още не можеше да повярва на чутото. — Значи щеше да ни черпиш с чужди краставици? А през целия път разправяше как си си съсипала кръста от работа в градината!
— Как смееш да ме излагаш така?! — избухна свекърва ми и вече се обърна направо към мен. — Мартине! Мартине, ела веднага! Жена ти съвсем е изгубила разсъдъка си!
Мартин се показа иззад оранжерията, като бършеше ръцете си в стар парцал. Огледа спокойно цялата картина: майка си, която кипеше от ярост; Виолета, смутена и мълчалива; гостенките с празните буркани, застинали като публика на лошо представление; и мен — невъзмутима, подпряна на дръжката на лопатата.
— Чух всичко, мамо — каза той тихо, но гласът му беше твърд, без обичайната отстъпчивост. — Елица е права. Ние двамата се трепахме тук цяла пролет. Ти твърдеше, че вилата не ти трябва. Виолета обясняваше, че краставици най-лесно се купуват от магазина. Е, купувайте си. Лятото бере реколта само онзи, който е участвал в работата.
— Ти… ти избра тези лехи пред собствената си майка! — драматично извика Жанета Соколова и притисна ръце към гърдите си, когато разбра, че номерът ѝ не минава.
— Не, мамо. Просто уважавам труда на жена си — отсече Мартин. — Инструментите са пред вас. Вашата вила е надясно по шосето. Приятна работа.
Виолета ядно ритна празната пластмасова кутия, грабна скъпата си дизайнерска чанта и без да каже дума, тръгна към колата.
Жанета Соколова ни прониза с такъв поглед, че в него спокойно можеше да се прочете обещание за доживотна обида, после вирна брадичка и я последва. Приятелките ѝ, шушукайки помежду си и клатейки укорително глави, побързаха да се качат в своята „Тойота“.
След минута колите потеглиха и оставиха след себе си лек облак сух прах. В двора отново се възцари тишина. Само пчелите бръмчаха над цъфналите тиквички.
Мартин се приближи, прегърна ме през раменете и погледна към двете самотни мотики, които стърчаха в земята.
— Е, събирачките на данък реколта отпътуваха ли? — усмихна се той.
— Отпътуваха — отвърнах и с наслада поех топлия въздух, напоен с мирис на зеленина. — Хайде да берем ягодите. Че току-виж лунната фаза се сменила.