Сега всички на площадката бяха вперили очи единствено в Мария Огнянова. Погледът на „императрицата“ за секунди изгуби светската си мекота и се превърна в студен, почти обвинителен.
— Мария? — попита Камелия Ковача тихо, но така, че думите ѝ прорязаха въздуха. — Като се замисля… защо наистина да не остана у вас?
Свекърва ми преглътна нервно. Започна да приглажда косата си с дребни, припрени движения и упорито избягваше очите на приятелката си.
— Камелийке… ти нали разбираш — заусуква тя. — В библиотеката ми е прашно, а ти си чувствителна. И режимът ни е различен. Ти ставаш в шест и започваш да тракаш с тенджерите, а на мен кръвното ми играе, трябва да си доспивам… Аз само добро мислех! Елена Цветанова е млада, здрава, за нея няма да е кой знае какво да се погрижи за теб.
— Ти ми каза, че Елена Цветанова сама е предложила стаята и че всичко отдавна било подготвено — произнесе Камелия Ковача бавно, дума по дума. Гласът ѝ вече беше леден. — Значи си решила да пробуташ най-добрата си приятелка в чужд дом, при хора, които изобщо не са я очаквали, като си излъгала и мен, и тях? Само за да не ти нарушавам сутрешния сън? Впечатляваща щедрост, Марийче. Особено когато се прави с чужди ръце.
Петър Филипов пристъпи напред и окончателно излезе от сянката на антрето. В очите му вече нямаше нито колебание, нито вина.
— Мамо, върни ключа. Онзи, който си дала. И твоя също — каза той спокойно и протегна длан.
Мария Огнянова, най-после разбрала, че блестящият ѝ план не просто се е провалил, а я е затиснал под тежестта на собствения ѝ авторитет, извади с треперещи пръсти връзката от чантата си. Откачи два ключа и ги хвърли раздразнено върху шкафчето в коридора.
— Повече помощ от мен не чакайте! — заяви тя с тон, сякаш досега беше преместила планини заради нас.
— Мария, почакай — отсече властно Камелия Ковача и хвана дръжката на най-големия куфар. — Отиваме у вас. Алергия към прах нямам, но към лицемерие май току-що развих. Ще поживея в гостната ти стая. И между другото ще проверим как едно време хората уж си помагаха. Вземи фикуса.
След миг зад вратата затрополиха колелцата на куфарите, а Мария Огнянова възмутено настояваше да не се търкат листата на фикуса в стената на асансьора.
Петър Филипов погледна върнатите ключове, останали върху шкафчето.
— Мама искаше да помогне на приятелката си — каза той сухо. — Е, сега най-после ще ѝ помогне. Лично.
Прибрах ключовете в чекмеджето. Спалнята ни остана наша, а чуждата щедрост замина точно там, където всъщност ѝ беше мястото — при истинската си собственичка.