Петър Филипов първо остана в банята подозрително дълго. Ми ръцете си така старателно, сякаш се готвеше за операция, после ги подсушаваше с кърпата до последната капка и през цялото време явно подреждаше думите си наум. Нямаше съмнение — майка му вече беше успяла да му изнесе своята версия по някакъв алтернативен семеен канал за спешна пропаганда.
— Елена… ами ако все пак пуснем леля Камелия? — започна той колебливо, когато седна на масата за вечеря. — Мама много настоява. Казва, че на хората трябва да се помага. Щяло да бъде добро дело, само за един месец. Жената била кротка, нямало да пречи.
Спрях в антрето и го изгледах внимателно.
— Петре — сложих длани върху облегалката на стола. — Майка ти ще обере овациите като благородна спасителка. На мен ще ми останат готвенето, прането и непозната жена в спалнята ми. На теб — цял месец върху хлътналия диван и разкарване по нейните задачи. Още ли ти звучи като добро дело?
Петър застина с вилицата във въздуха. Личеше си как картината най-сетне започва да се сглобява в главата му и мащабът на задаващото се бедствие го удря челно. Погледът му сам се плъзна към кабинета, където стоеше старият диван за гости — онзи с прословутата средна пружина, която имаше отвратителния навик да се забива точно между ребрата.
— Чакай малко… Тя ще спи в нашето легло?
— Точно така. На нашия матрак. А ти ще я караш до поликлиниката и до пазара, защото майка ти великодушно е обещала и това вместо нас.
— Сега ще звънна на мама — отсече мъжът ми и отмести чинията.
— Няма нужда — усмихнах се накриво и си налях чай. — Нека дойде.
В събота сутринта спокойствието на почивния ден беше разкъсано от странно стържене откъм входната врата. Някой настойчиво пъхаше ключ в ключалката и се опитваше да го завърти. Тайната на провала беше съвсем проста: не бях сменяла патрона, нито бях затрупвала вратата с мебели. Просто я бях заключила отвътре с нощното резе. А срещу него никакъв външен ключ не вършеше работа.
След около пет минути безплодна борба неканената гостенка най-сетне натисна звънеца. Дълго, властно и с такава претенция, сякаш закъснявах да я посрещна с фанфари.
Пристъпих спокойно, дръпнах резето и отворих широко.
На прага се беше изправила Камелия Ковача. До нея се извисяваха три огромни куфара, една необятна карирана чанта и — по неясна за мен причина — грамаден разперен фикус в керамична саксия. Най-близката приятелка на свекърва ми изглеждаше като овдовяла императрица в изгнание, на която по недоглеждане са изпратили недостатъчно удобна каляска.
— Добър ден, Елена Цветанова — произнесе тя сухо, без дори да помисли за извинение за нахлуването. — Какво става с тази брава? Мария ми даде ключ, но той не се върти. Вземете куфарите, тежки са, а на мен не ми бива да вдигам тежко.