— Елена Цветанова, само без истерии, но до събота освободете спалнята си. Камелия Ковача се нанася при вас. Аз вече ѝ дадох ключ от входната ви врата, така че няма нужда да я посрещате — сама ще влезе.
Гласът на свекърва ми, Мария Огнянова, звучеше по телефона така невъзмутимо и делнично, сякаш ми съобщаваше, че е купила хляб или че навън е завалял дъжд. Оставих бавно чашата с кафе върху кухненската маса и усетих как в мен се събужда онзи вътрешен саркастичен наблюдател, който обикновено ме спасяваше от желанието да повикам екзорсист по време на семейни събирания.
Свекърва ми имаше рядка дарба: страшно обичаше да изглежда великодушна, състрадателна и благородна, но само когато цената се плащаше от някой друг.
— Мария Огнянова — попитах аз съвсем спокойно, — коя точно Камелия? И от кой наш ключ сте решили да раздавате копия?
— Как коя? Моята приятелка, Камелия Ковача! В апартамента ѝ сменят тръбите, ще има основен ремонт цял месец. Кал, шум, майстори, водопроводчици — ужас. Няма възрастна жена да тръгне по хотели, я! Едно време в България хората си помагаха, а сега всички станаха егоисти и мислят само за себе си. Щом в едно семейство има свободна стая, тя не бива да стои празна!
— Нямаме свободна стая — напомних ѝ очевидното. — Имаме спалня и кабинет.
— Ох, стига си измисляла трудности от нищото! — сряза ме тя, а аз почти видях как от разстояние махва царствено с ръка и помита всякаква логика. — Ще спите с Петър Филипов на разтегателния диван в кабинета. Млади сте, костите ви няма да се разпаднат. А на Камелия Ковача ѝ трябва тишина, ортопедичен матрак и диетична храна. Аз вече ѝ обещах, че ти ще ѝ готвиш кюфтенца на пара, ще пасираш зеленчуците и ще переш бельото ѝ. Пералнята ви е модерна, няма да се затрудниш. И си махни личните вещи от скрина в спалнята. Не ме излагай пред жената, всичко вече съм уговорила!
— Мария Огнянова, в онази България, по която така прочувствено въздишате, хората може и да са отваряли вратите си на всекиго. Само че вие бяхте завеждаща склад и отваряхте врати единствено на правилните хора, когато им трябваше дефицитна стока.
— Отровна змия! — изписка свекърва ми мигновено, преминавайки във възмутен фалцет.
После тресна слушалката така, че дори през телефона сякаш се чу съскане, все едно беше спукана гума на скъпа чужда кола.
Същата вечер Петър Филипов се прибра от работа необичайно замислен. По лицето му личеше, че вече е чул версията на майка си и сега събира смелост да започне разговор, който никак нямаше да ми хареса.