Светлана Димитрова пребледня така рязко, сякаш някой бе дръпнал кръвта от лицето ѝ.
— Марийче, миличка, ти не си разбрала правилно… Баба само искаше най-доброто…
— Не искам на село! — гласът на Мария почти се пречупи в писък. — Не искам да живея при вас! Вие само ми се карате! Елена ме водеше на логопед! Елена седеше с мен над уроците! Елена ме водеше на кино и ми купуваше книги! А ти и татко само повтаряте, че трябва да съм благодарна и че не съм „ваша кръв“!
В стаята настъпи такава тишина, че тиктакането на стенния часовник прозвуча оглушително.
— Мария… — Иван изглеждаше като човек, получил удар в лицето.
— Чух всичко, татко. Не съм малка. И не съм глупава. Няма да отида на село.
Тя избухна в плач и изхвърча навън.
Светлана Димитрова се надигна от стола. Лицето ѝ се изкриви от злоба.
— Ти си виновна — изсъска тя и насочи пръст към мен. — Ти настрои детето срещу собственото му семейство.
— Напуснете дома ми — казах спокойно.
— Какво каза?
— Чухте ме. Това е моят дом. Моят апартамент. Вие тук нямате никакви права. Излезте веднага, иначе ще се обадя в полицията.
Тя ме гледаше с отворена уста, сякаш не можеше да повярва, че някой ѝ говори така. После се обърна към Иван.
— Кажи ѝ нещо. Кажи ѝ, че не може да изгони майка ти.
Иван не помръдна. Очите му бяха забити в масата. Видях как пръстите му потреперват.
— Иван! — излая свекърва ми.
— Мамо — произнесе той, без да вдига поглед. — Тръгни си.
— Какво?!
— Тръгни си. Моля те.
Едва тогава той вдигна глава. В очите му нямаше нито разкаяние, нито гняв. Имаше празнота. Пълна, глуха, бездънна празнота. Така изглежда човек, чиято представа за света се е разпаднала за секунди. Той цял живот си беше въобразявал, че е главният герой, а в този момент разбра, че е бил само фигурант.
Светлана Димитрова грабна чантата си.
— Пропадайте тогава — изплю думите тя. — И двамата. Ти си парцал, Иван. Парцал, не мъж. Баща ти беше прав — от теб човек няма да стане. А ти — обърна се към мен, — ти още ще плачеш. Ще си спомниш за мен.
— Затворете вратата от външната страна.
Тя излезе и трясна така силно, че стъклата потрепериха.
Останахме сами с Иван.
Той седеше на масата с отпуснати рамене. Ръцете му лежаха в скута, пръстите бяха вплетени един в друг. Гледах го и се опитвах да открия в себе си поне капка жалост.
Не намерих.
— Защо го направи така? — попита той глухо. — Защо не ми каза още в началото?
— А ти защо не ми каза? Защо не дойде при мен и не ми обясни какво те измъчва? Защо обсъждаше живота ми с майка си, вместо със съпругата си?
Той замълча.
— Аз щях да ти дам всичко, Иван. Всичко, което имам. Ако беше поискал. Ако беше дошъл и ми беше казал: „Елена, чувствам се безполезен, искам да участвам в бизнеса, дай ми шанс.“ Щях да ти го дам. Но ти не поиска. Ти реши да вземеш. Реши да отнемеш. Защото да поискаш означаваше да признаеш, че аз имам право да решавам. А това не можа да го преглътнеш. Гордостта ти не позволи. Или онова, което ти наричаш гордост.
— Ти не разбираш…
— Напротив, разбирам прекрасно. Майка ти те е унижавала и удряла, когато си бил дете. Баща ти е посягал на нея. Израснал си в дом, в който насилието е било нормален език. Затова си решил, че всяка връзка е борба за надмощие. Или ти си отгоре, или някой стъпва върху теб. Друг вариант за теб няма. Само че, Иван, ще ти кажа нещо ново — има и трети вариант. Нарича се партньорство. Но ти не би го познал, дори ако те удари право по главата.
Изправих се.
— Ще си тръгнеш тази вечер или утре сутринта?
Той ме погледна рязко.
— Гониш ли ме?
— Да.
— А Мария? А Теодор?
— Теодор остава с мен. Мария ще избере сама при кого иска да живее. На тринадесет е, съдът ще вземе мнението ѝ предвид. Знаеш го много добре.
— Няма да ти дам децата.
— Не ти решаваш това.
Той се изправи. Лицето му се сгърчи.
— Не можеш просто да ме зачеркнеш от живота си.
— Мога. Ти сам го направи. Аз само поставям подписа отдолу.
Иван ме гледа дълго. В този поглед имаше всичко — омраза, страх, обида, наранено самолюбие. Само любов нямаше. Може би никога не е имало.
— Ще си събера багажа — каза накрая.
— Събирай го.
Той излезе от кухнята. Аз останах до прозореца и гледах вечерния град. От другата стая се чуваше как отваря гардероби, мести закачалки, хвърля дрехи в куфар. Половин час по-късно се появи на прага с куфар в ръка.
— Мога ли да вземам Мария през уикендите?
— Ако тя пожелае.
Той кимна. Постоя неловко, сякаш очакваше да кажа още нещо.
— Наистина мислех, че така ще е по-добре. За всички.
Не му отговорих. Той тръгна към коридора, но се спря до входната врата.
— Сбогом.
— Почакай.
Обърна се. Отворих едно чекмедже, извадих плик и му го подадох.
— Вътре има билети за влака до Пловдив. И ключовете за едностайния апартамент на булевард „Източен“. Прехвърлих го на твое име. Има и хиляда лева в брой.
Той се втренчи в плика, без да посмее да го вземе.
— Защо?
— Защото не искам дъщеря ти да вижда баща си мизерстващ. И не искам синът ми да се срамува от фамилията ти. Няма да те оставя без нищо, Иван. Просто те оставям сам с майка ти. И с празнотата, която сам си създаде. Това е по-страшно от бедността. Живей с него.
Той взе плика. Ръцете му трепереха.
— Жестока си — каза тихо. — Винаги си била жестока.
— Не. Просто престанах да бъда мека.
Иван си тръгна. Вратата се затвори с едва доловимо щракване.
Останах неподвижна още минута, заслушана в тишината. После отидох в стаята на Мария. Тя лежеше на леглото, заровила лице във възглавницата. Седнах до нея и прокарах ръка по косата ѝ.
— Той тръгна ли си?
— Да.
— Плака ли?
— Не.
— И аз няма да плача.
Тя се обърна към мен. Очите ѝ бяха зачервени и подути.
— А Теодор?
— Спи. Не е чул нищо.
— Елена… ние сега сами ли сме?
— Не. Аз, ти и Теодор сме заедно. Това не е самота.
Мария помълча.
— Не искам при баба.
— Няма да отидеш.
— И при татко не искам. Той е лош.
Въздъхнах.
— Не е лош. Слаб е. Объркан е. Може би някой ден ще го разбере. А може и никога да не стигне дотам. Но това вече не е наша грижа. Ние имаме свой живот.
Тя се приближи към мен.
— Няма да ме оставиш, нали?
— Няма — прегърнах я силно. — Никога няма да те оставя.
Постепенно дишането ѝ се успокои. Останах до нея в полумрака, слушах как заспива и си мислех колко странно подрежда съдбата нещата. Аз исках семейство. Градих семейство. А накрая се оказа, че истинското ми семейство не е онова, в което влязох по брак, а онова, което сама създадох. Едно тринадесетгодишно момиче, което избра мен пред хората със своята кръв. Едно малко момче в съседната стая, което още не знаеше, че баща му си е тръгнал. И цветарският салон, който на следващата сутрин щеше да отвори както винаги, защото животът не спира заради ничие предателство.
Целунах Мария по косата и се върнах в кухнята. Направих си чай. Седнах пред лаптопа и отворих файла с плановете за развитие на веригата през следващата година. Три нови обекта. Договор с холандски доставчици. Разширяване към пазара за сватбена декорация.
Работих почти до полунощ. Когато най-сетне си легнах, внезапно си спомних онази нощ, в която стоях в тъмния коридор и слушах как мъжът ми и майка му обсъждат бъдещето ми. Тогава бях убедена, че всичко е свършило. Че съм предадена, стъпкана, изхвърлена от собствения си живот.
Сега знаех истината: това не беше краят. Беше началото. Началото на живот, в който вече не дължах нищо на никого.
Казват, че отмъщението е ястие, което се поднася студено. Не е вярно. Отмъщението е да пуснеш човека точно там, където най-много се е страхувал да попадне — в собствената му нищожност. И чаят ти дори да не изстине.
Отпих глътка.
Чаят беше горещ.