— Еленче, дай ключовете. Със Зорница Калинова идваме направо от гарата, момичето е капнало. Трябва да се изкъпе, да си разопакова багажа. А утре още освободи онези твои наематели!
Диана Любомирова нахлу в антрето ни не като роднина на гости, а като строг инспектор от домоуправлението, който най-после е спипал закоравял длъжник. Зад внушителната ѝ фигура пристъпваше несигурно от крак на крак Зорница — тридесет и осем годишното „момиче“ от провинцията, пристигнало да покорява големия морски град. В ръката си стискаше куфар с размерите на малка кола, а на лицето ѝ беше изписана кротостта на овчица, която вече мислено подрежда саксиите си с теменужки върху моя перваз.
Мъжът ми, Петър Александров, който допреди миг спокойно дъвчеше сандвич в кухнята, застина на прага. Сандвичът в ръката му подозрително потрепери.
— Добър вечер, Диана Любомирова — казах аз и внимателно затворих входната врата, отрязвайки им възможността да се изтеглят обратно към стълбището. — За какви ключове говорите?
— За гарсониерата ти в „Лазур“, за кои други! — свекърва ми разпери възмутено ръце, сякаш търпението ѝ към моята непроходима недосетливост беше на изчерпване. — Още миналата седмица казах на Петър: Зорничка идва на курсове, ще прави маникюр, ще оформя вежди. Няма я, я, наша кръв, да се тъпче в някакво общежитие! А при теб там живеят чужди хора. Изхвърляй ги без много приказки. Ние за два-три дни ще останем у вас, а през уикенда Зорница ще се нанесе.
Погледът ми се премести към съпруга ми. Петър направи опит да се слее с тапетите, но домашната му карирана риза го издаваше безмилостно. Той не беше нито предател, нито безгръбначен човек. Просто за четиридесет и пет години живот беше свикнал майка му да ражда планове по-бързо, отколкото той успяваше да издигне защитни укрепления.
— Мамо, нали не се бяхме разбрали точно така… — поде той колебливо, местейки тежестта си от единия крак на другия. — Аз казах, че Елена Любомирова ще помисли. И освен това там има наематели, договорът е подписан за една година…
— Ох, моля ти се, какви договори между свои хора! — отсече величествено Диана Любомирова и метна шлифера си право в ръцете ми. — Еленче, ти не си стисната жена. На непознати можеш да го даваш, а за близък човек ти се свиди? Зорничка е чиста и подредена. Само половин годинка ѝ трябва да се закрепи, докато събере клиентки.
Наум ѝ изръкоплясках. Превземането на чужда територия беше извършено с финеса на танкова бригада. Гарсониерата в „Лазур“ беше мое наследство отпреди брака — остана ми от баба. Доходът от нея не стоеше безполезно в сметка: с тези пари плащахме годишната си почивка, запушвахме дупките при текущи ремонти и поддържахме онази финансова възглавница, която ти позволява да спиш спокойно, дори когато икономиката се люлее. Да превърна този имот в безплатен салон за маникюр на далечна роднина изобщо не влизаше в плановете ми. Затова си поех въздух и се приготвих да отговоря възможно най-учтиво.