Те явно бяха разчитали жестовете ми като доказателство за някакво мое превъзходство. Като моя „вина“.
Стига толкова.
Избърсах лицето си. Седнах пред лаптопа, отворих пощата и намерих писмото от адвоката ми. Беше изпратил окончателния вариант на пълномощното — седем страници сух юридически текст, в който нямаше нито една формулировка, позволяваща на Иван да се разпорежда с каквато и да било част от имуществото ми. Лъскава опаковка, а вътре — празнота.
Прочетох документа веднъж. После втори път. После и трети. Запазих файла и го пуснах за печат.
На следващия ден щях да му подам тази хартия. И тогава щеше да започне второто действие.
Три дни по-късно излязохме извън града. Идеята беше на Иван — уж да сменим въздуха, да се откъснем малко, да прекараме време заедно. Съгласих се. Взехме и Мария.
Април вече отиваше към края си. Снегът отдавна се беше стопил, земята започваше да съхне, но щом паднеше вечер, студът още се промъкваше под дрехите. Запалихме огън край малко езеро. Иван седеше настрани, забил поглед в телефона си и бързо пишеше нещо. Мария хвърляше тънки клончета в пламъците и наблюдаваше как за миг светват, преди да се превърнат в пепел.
— Елена, виж — звезди — прошепна тя.
Вдигнах глава. Небето беше ясно, изчистено до последната сянка, без нито едно облаче. Звездите изглеждаха ниски, остри, почти бодливи от яркост. Потърсих с очи познатата фигура.
— Виждаш ли онези три звезди, подредени една до друга? — посочих нагоре. — Това е Поясът на Орион. Част от съзвездието на ловеца.
— Защо пояс?
— Защото прилича на колан. Някога моряците са се ориентирали по тези звезди. Те винаги са близо до небесния екватор, независимо от сезона. Ако ги разпознаеш, можеш да разбереш накъде е юг.
— Много е красиво — Мария отметна глава още по-назад. — Ще ме научиш ли да намирам и други?
Показах ѝ Голямата мечка, Касиопея, Полярната звезда. Иван за момент откъсна очи от телефона, но слушаше само колкото да не изглежда напълно безразличен.
— Сантименталността рядко води до нещо добро — подхвърли той, когато млъкнах. — Бизнесът си е бизнес. Звездите нямат място там.
— Така ли смяташ?
— Мама казва, че си прекалено мека за тези неща. Че влагаш твърде много чувства.
Погледнах го. В червеникавото трептене на огъня лицето му ми се стори непознато, сякаш седеше друг човек.
— Знаеш ли, Иван, мекотата не е слабост — отвърнах тихо. — Понякога е като пружина. Поема натиска, огъва се, търпи… докато не се разгъне рязко и не счупи гръбнака на този, който е решил, че може да я притиска безкрайно.
Той замръзна. За кратък миг в очите му премина нещо, което приличаше на тревога.
— Какво трябва да значи това?
— Нищо особено. Просто си мисля на глас.
Обърнах се настрани. Мария ме гледаше внимателно. Беше умно дете — прекалено умно за своите тринадесет години. Знаех, че усеща напрежението вкъщи, макар да не разбира докрай откъде идва.
— Най-важното, Мария — казах ѝ по-ниско, — е човек да не губи своя истински север. Каквото и да стане. Дръж се за онова, което наистина има значение за теб.
Тя кимна и се премести по-близо до мен.
Иван отново се скри зад екрана на телефона си.
А седмица по-късно дойде семейната вечеря.
Светлана Димитрова настоя за нея. Обясни, че искала всички да се съберем, че отдавна не сме сядали на маса като нормално семейство. Приготвих патица с ябълки, изпекох сладкиш, извадих от шкафа официалния сервиз. Свекърва ми пристигна нагласена като за прием — блуза с брошка, оформена прическа, червило. Иван беше облякъл риза. Мария седеше спретната, с панделка в косата. Теодор го сложих да спи по-рано.
Отстрани всичко изглеждаше безупречно. Домашна хармония. Картичка за щастливо семейство.
Само че аз вече знаех какво предстои.
Пълномощното беше подписано преди седмица. Иван и Светлана Димитрова вярваха, че са приключили най-трудната част. В ръцете им уж вече имаше инструмент. Оставаше само да задействат механизма — и Елена да остане без нищо. Забелязвах как свекърва ми ме поглежда с едва прикрито ликуване. Виждах и Иван — напрегнат, но стараещ се да изглежда уверен.
Ядяхме патицата. Говорехме за времето. Светлана Димитрова похвали сладкиша.
После представлението започна.
— Еленче — каза тя и остави вилицата си на чинията, — налей сок на момчето. Не виждаш ли, че му се пие?
Погледнах я. Теодор спеше в стаята си. Други „момчета“ на масата нямаше. Тонът ѝ беше същият, с който човек би се обърнал към прислужница.
— Сега — понечих да стана.
— Не, почакай — вдигна ръка тя. — Седни. Искам да поговорим.
Върнах се на стола. Иван се стегна.
— Ние с Иван обсъдихме нещата — започна Светлана Димитрова — и решихме, че е време да се въведе ред във вашето семейство. Ти си поела прекалено много, Еленче. Фирмата, парите, всички решения… Една жена не бива да влачи такъв товар сама. Изтощена си. Трябва ти почивка.
— Почивка — повторих безизразно.
— Да. Предай управлението на Иван. Той е мъж, ще се справи. А ти се погрижи за дома, за децата. Живей спокойно, без нерви. На теб нервите не ти понасят.
Не казах нищо. Тя прие мълчанието ми за отстъпление и гласът ѝ стана по-сигурен.
— И апартаментът трябва да се прехвърли. Семейното имущество трябва да е общо, а не да стои на името на една жена. Ние всичко сме премислили. Така е справедливо.
— Справедливо — усмихнах се накриво. — Светлана Димитрова, знаете ли изобщо откъде е този апартамент?
— Какво значение има, миличка? Вече си омъжена. Всичко, придобито в брака, е общо.
— Апартаментът е купен три години преди брака — казах спокойно. — С пари, които съм изкарала сама. Без Иван. Без вас. Без ничия помощ.
Лицето ѝ пламна.
— Какво намекваш?
— Не намеквам. Казвам го направо. Бизнесът е регистриран на мое име. Сметките са мои. Жилището е моя лична собственост отпреди брака. А пълномощното, което подписах миналата седмица, не дава на Иван никакво право да продава, прехвърля или отчуждава мое имущество. То е празна черупка. Имитация. Лист хартия, който никой съд няма да приеме за това, което вие сте си въобразили.
Тишината натежа между нас гъста и лепкава. Иван остана неподвижен, с нож в ръка.
— Какво? — гласът му изведнъж пресипна. — Какво каза?
— Чу ме много добре.
— Ти си ми пробутала фалшиво пълномощно?
— А ти се опита да ми пробуташ фалшива любов — погледнах го право в очите. — Чух разговора ви онази вечер, когато се прибрах от командировка. „Мамо, не се тревожи, скоро ще я оставя без нищо.“ Спомняш ли си? Между другото, имам и запис от камерата, която сложих в кухнята. Искаш ли да го пусна? Има доста любопитни неща. Как уж ме презираш. Как ти било писнало да търпиш. Как щял си да приключиш въпроса за месец.
Иван пребледня до сиво. Светлана Димитрова отвори уста, но оттам не излезе звук.
— Ти… ти си ни следила? — успя най-сетне да изстиска тя.
— В собствения си дом? — повдигнах рамене. — А вие да не би да сте криели нещо?
— Иван! — изписка свекърва ми. — Кажи ѝ! Тя ни е подслушвала! Това е незаконно!
— А заговорът за присвояване на чуждо имущество законен ли е? — говорех равномерно, макар отвътре всичко да вреше. — А планът да ме изкарате психически нестабилна и да ми отнемете детето? Това законно ли ви се струва? Светлана Димитрова, аз съм израснала в дом за деца. Виждала съм хора като вас. Наистина ли си мислехте, че не знам как да се защитя?
— Ти… — тя се задъха от ярост.
Точно тогава се чу тихият глас на Мария.
— Тате, вярно ли е?
Всички се обърнахме към нея. Момичето седеше, впило пръсти в ръба на масата. Очите ѝ бяха огромни и пълни със сълзи.
— Мария, отиди в стаята си — каза бързо Иван.
— Не. Искам да знам. Ти наистина ли искаше да вземеш цветята на Елена?
— Дъще, това са неща за възрастни, ти няма как да разбереш…
— Разбирам всичко — гласът ѝ стана по-силен. — Чух как баба говореше с леля Зорница, че след като Елена „си тръгне“, мен ще ме изпратят на село. Че повече няма да виждам нито Елена, нито Теодор. Това истина ли е?