Щеше да ми подлага листове за подпис. Със същите тези ръце щеше да се опита да ми измъкне бизнеса.
— Иван — казах спокойно. — Искам да поговорим за нещо.
Той вдигна поглед от вестника. За миг в очите му пробяга предпазливост.
— За какво?
— Уморена съм. Фирмата, къщата, децата… Всичко ми идва в повече. Имам нужда да си поема въздух.
Иван остави вестника настрани.
— Аз това ти го повтарям отдавна. Прекаляваш и сама се съсипваш.
— Би ли поел част от нещата вместо мен? — попитах. — Искам да ти прехвърля някои правомощия. Да ми помагаш с документи, с институции, с такива работи.
Настъпи пауза. Много кратка. Почти невидима за човек, който не очаква да я види. Но аз я видях.
— Разбира се — отвърна той. — Нали ти предлагах и преди. Само че ти все повтаряше, че ще се справиш сама.
— Промених си мнението. Да го уредим тази седмица, става ли? Ще подготвим пълномощно, ти ще отидеш до НАП…
— Пълномощно — повтори той.
И тогава забелязах как в погледа му проблесна нещо. Малко, лакомо пламъче. Така гледа човек, който изведнъж вижда, че плячката сама пристъпва към капана.
— Да — каза Иван по-бавно. — Чудесна идея. Генерално пълномощно. Така ще мога да вземам решения вместо теб, когато те няма.
— Точно така.
Той ме гледаше с такава признателност, почти с детска възторженост, че за миг ми стана физически неприятно. И тогава ме прониза едно осъзнаване: той наистина вярваше, че му се полага. В неговата глава това не беше кражба. Не беше предателство. Беше „възстановяване на справедливостта“. Нали той беше мъжът. Нали той беше „главата на семейството“. Как така бизнесът не е негов? Как така апартаментът не е негов? Как така сметките не са на негово име? Несправедливо. А фактът, че дванайсет години бях работила по шестнайсет часа на ден, докато той лежеше на дивана, просто не се побираше в картината му за света.
— Радвам се, че най-после го разбра — каза Иван. — Семейството трябва да е екип.
— Да — съгласих се аз. — Екип.
Светлана Димитрова влезе в кухнята, когато вече допивахме кафето си. Беше по пеньоар на цветя и с ролки в косата. Огледа наредената маса и кимна доволно.
— Браво, Еленче. Така трябва. Жената посреща мъжа си със закуска.
Усмихнах се. Можех да ѝ напомня, че през последните пет години Иван приготвяше закуските, защото аз излизах за работа в седем сутринта. Но нямаше смисъл. Сега не ми трябваше истината. Трябваше ми тяхната самоувереност.
— Права сте, Светлана Димитрова — казах. — Наистина прекалено много работех. Време е да обръщам повече внимание на семейството.
Тя си размени поглед със сина си. Бързо, почти незабележимо. Само че аз вече забелязвах всичко.
— Разумно решение — отсече свекърва ми и се настани на масата. — Иван, налей чай на майка си.
През седмицата се срещнах с Даниела, счетоводителката ми. Избрахме малко кафене в края на града, далеч от познати лица и любопитни уши. Даниела работеше с мен от осем години. Познаваше бизнеса ми до последната фактура, до последния договор, до последната стотинка. Тя беше единственият човек, на когото можех да се доверя без остатък.
Разказах ѝ всичко. За разговора, който бях чула. За генералното пълномощно. За Николай, който вече уж бил „съгласен да стане управител“.
Докато ме слушаше, лицето ѝ се променяше. Първо недоумение. После гняв. Накрая — студена, твърда ярост.
— Каква мръсна гадина — каза тя без никакво заобикаляне. — И майка му е същата. Кажи какво правим.
— Мисля.
— Надявам се, че не смяташ наистина да подпишеш такова пълномощно.
— Напротив. Ще подпиша.
Даниела ме зяпна.
— Елена, ти сериозно ли? Да не си полудяла?
— Ще подпиша пълномощно, Дани. Но не това, което те си представят. Адвокатът ми вече подготвя документ. Отвън ще изглежда тежко, солидно, внушително. Само че няма да му дава никакво право да се разпорежда с имущество. Нито с фирмата. Нито с апартамента. Нито със сметките. Ще бъде красива празна черупка. Междувременно ние ще направим одит и ще се подготвим.
Тя замълча за няколко секунди.
— А ако се усетят?
— Няма. Прекалено силно искат да вярват, че съм глупачка.
Отпих от кафето. Горчеше ми, макар че бях сложила захар. Или може би горчивината беше вътре в мен.
— Знаеш ли кое боли най-много? — казах тихо. — Аз го обичах. Истински. Мислех, че сме семейство. Приех дъщеря му като своя. Родих му син. А той е гледал към мен и е виждал портфейл.
Даниела сложи ръката си върху моята.
— Това не е твоя вина, Ели. Някои хора просто са такива. Не умеят да бъдат благодарни. Не умеят да обичат без изгода.
— Знам — отвърнах. — Но знанието не прави болката по-малка.
Останахме още около час и обсъдихме подробностите. Разказах ѝ и за онова, което Светлана Димитрова беше подхвърлила уж между другото — за „настойничество“ и „опека“. Даниела подсвирна тихо.
— Чакай. Те да не възнамеряват да те изкарат невменяема и да ти вземат Теодор?
— Много прилича на резервен план.
— Тогава не отлагай камерите.
На следващия ден поставих скрита камера вкъщи. Официално — заради жената, която понякога гледаше Теодор. Така обясних нещата, ако някой попиташе. В действителност камерата трябваше да записва всичко, което се случваше в кухнята, докато аз отсъствах. Беше миниатюрна, маскирана като датчик за дим. Иван, който нямаше никакво отношение към техниката, дори не би се сетил да погледне натам.
Първите дни записите не показаха нищо особено. Обикновени разговори. Обяд. Светлана Димитрова се оплакваше от съседите. Иван гледаше телевизия. Нищо, което да издаде плановете им.
Но аз знаех, че чакат. Чакат да донеса подписаното пълномощно. И когато решат, че моментът е дошъл, ще свалят маските.
Не се излъгах.
На четвъртия ден пуснах записа. Картината беше ясна, звукът — чист. Светлана Димитрова и Иван седяха на масата. Тя режеше нещо върху дъската. Той пиеше чай.
— Е, подписа ли вече? — попита свекърва ми.
— Утре трябва да го донесе.
— Внимавай. Ако се усъмни…
— Мамо, няма да се усъмни. Тя ми вярва.
— Глупачка.
— Не говори така — в гласа на Иван се появи засегната нотка. — Не е глупачка. Тя просто… е доверчива. Мисли си, че щом сме семейство, аз няма как да я излъжа.
— А можеш — подсмихна се Светлана Димитрова. — И правилно правиш. Цял живот се е ровила в калта, а сега се прави на голяма бизнес дама. Апартамента на свое име, сметките на свое име, фирмата на свое име. А ти какъв си? Приложение към нея? Мъж не бива да живее така. Баща ти, Бог да го прости, никога нямаше да позволи подобно нещо. Той жената веднага я поставяше на мястото ѝ.
— Татко те биеше, мамо. Забрави ли?
Последва пауза. Аз, седнала пред екрана, неволно задържах дъх.
— Биеше ме — каза тя спокойно. — И правилно правеше. Затова го уважавах. А твоята Елена теб не те уважава. Тя те презира. За нея си просто добавка. Кога ще го разбереш?
— Скоро всичко ще се промени. Утре носи пълномощното и започваме. Мамо, дай ми малко време. Искам да го направя внимателно. Тя е майка на сина ми. Не искам скандали.
— Прекалено си мек, Иван. Прекалено. На кого си се метнал такъв?
— На теб — отвърна той. — Ти цял живот търпя баща ми. Аз търпя Елена. Разликата е, че аз няма да чакам двайсет години. Ще приключа въпроса за месец.
Спрях записа. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва оставих лаптопа настрани. Станах, отидох до прозореца и опрях чело в студеното стъкло.
Той не просто не ме обичаше. Той ме мразеше. Сравняваше ме със собствения си баща насилник и беше убеден, че аз съм тази, която го унижава. В неговия свят аз бях агресорът. А той — търпеливата жертва, която най-сетне се надига срещу своя потисник.
Това беше най-страшното. Че вярваше в правотата си. Не се виждаше като крадец. Не се възприемаше като предател. В собствените си очи беше борец за справедливост.
Разплаках се. Не от страх. От болка. От внезапното, непоносимо разбиране, че пет години съм живяла до човек, който ме е гледал и е виждал враг. Спомних си как платих лечението му, когато имаше дискова херния. Как намерих най-добрия логопед за Мария и я водех на занятия два пъти седмично. Как купих почивки на море и за нея, и за Светлана Димитрова, докато аз самата се блъсках в задушния офис. Аз си мислех, че влагам сили, пари и време в нашето семейство. А за тях всичко това очевидно е означавало нещо съвсем друго.