Влязох в апартамента безшумно, като отключих със собствения си ключ.
Чантата с багажа режеше рамото ми. Командировката ме беше изстискала докрай и мечтаех само за три неща: да събуя обувките, да вляза под душа и да се просна в леглото. Иван не ме очакваше преди утре. Свекърва ми — още по-малко. За миг си представих физиономиите им, когато се появя в кухнята, и дори се усмихнах в тъмния коридор.
От кухнята струеше светлина. Направих крачка напред и тогава чух гласа на Светлана Димитрова.
— Мамо, не се тревожи. Скоро ще я оставя без нищо. Тя сама ще ми го даде. Доброволно. На тепсия ще ми го поднесе. Нали ме знаеш — умея да чакам.
Вцепених се. Дланта ми сама се притисна към корема, сякаш искаше да предпази вътрешностите ми от удар. Гласът на Иван звучеше толкова спокоен, толкова ежедневен. Все едно обсъждаше времето навън или вноската по колата.
— Важното е тази самозабравила се госпожа да подпише — отвърна свекърва ми. — Без скандали, без шум. А после да върви, където си иска. С нейното високомерие…
Лъжичка звънна в чаша. Стоях неподвижно и не смеех да си поема въздух. По гърба ми изби студена пот. В ушите ми зашумя.
„Ще я оставя без нищо.“
През главата ми преминаха числа, документи, имоти. Апартаментът. Моето жилище отпреди брака, купено с парите от първия ми бизнес, когато още дори не познавах Иван. Банковата сметка. Цветарският салон, който бях изградила от нулата, като се зарових в кредити, докато той си седеше вкъщи с „болен гръб“ и играеше компютърни игри. Спомних си как преди три години, бременна и със силно гадене, подписвах документи за разширяване на фирмата, защото Иван ми беше казал: „Аз от тези неща нищо не разбирам, ти си умната глава вкъщи.“ Глава. А сега се канеше да я отсече.
— Само не се бави — продължи Светлана Димитрова. — Тая не е глупава. Усети ли нещо — всичко отива по дяволите. А тези пари ни трябват страшно много. Николай вече се съгласи да стане управител. Скромно момче е, ще слуша.
Николай. Някакъв племенник на приятелка на свекърва ми. Бях го виждала веднъж на рождения ден на Светлана Димитрова. Седеше в ъгъла, пиеше ракия и разказваше пошли вицове за „жени в бизнеса“. Значи вече си имаха и човек за мястото ми. Подбрали бяха кадрите.
— Не ме учи, мамо — в гласа на Иван се прокрадна раздразнение. — Казах ти: тя сама ще го донесе. Обмислил съм всичко. Генерално пълномощно, после още два-три документа — и дори няма да разбере кога е останала с празни ръце. Не съм звяр. Ще ѝ оставя нещо. За начало.
Щял да ми остави нещо. Каква великодушност.
Стоях в мрака на антрето и усещах как вътре в мен се надига нещо горещо, парещо, почти ослепително. Не бяха сълзи. Сълзите дойдоха по-късно. В онзи миг беше ярост. Чиста, сгъстена ярост на човек, предаден в собствения си дом.
Искаше ми се да нахлуя вътре. Да хвърля чантата на пода и да изкрещя: „Чух всичко! Вън от къщата ми!“ Но краката ми сякаш бяха заковани за пода. Представих си как двамата се обръщат. Как Иван започва да се оправдава и да излива в ушите ми онази лъжа, която очевидно беше подготвял майсторски. Как свекърва ми свива устни и произнася: „Еленче, ти пак не си разбрала правилно, говорехме за изненада за теб.“
Познавах ги прекалено добре.
Трябваше да помисля. Нуждаех се от време.
Отстъпих назад към вратата. В този момент чантата ми закачи високата подова ваза. Същата, която свекърва ми ни подари за сватбата — тромава, грозна, със златни завъртулки. Пет години мразех тази ваза. А сега тя се стовари на пода и се пръсна на парчета с оглушителен трясък.
Разговорът в кухнята секна.
— Какво беше това? — гласът на Светлана Димитрова изведнъж стана остър.
— Не знам. Сигурно котката — отвърна Иван, но увереността вече беше изчезнала от тона му.
Стоях сред разпилените късове порцелан и гледах тясната ивица светлина, която падаше откъм кухнята. Беше късно да избягам.
— Елена? — Иван се появи в коридора. — Ти ли си? Не те чакахме.
Гледах съпруга си. Висок, леко прегърбен, с разтегната тениска. Русата му коса беше разрошена. Очите му — сини, открити, почти детски честни. Някога вярвах, че това са най-надеждните очи на света.
— Реших да се прибера по-рано — казах равномерно. — Да ви изненадам.
Той се приближи. Наведе се към счупените парчета.
— Счупила си вазата. Е, случва се. Само не се порежи. Влизай в кухнята, мама пие чай. Аз ще почистя.
Минах покрай него. Светлана Димитрова седеше на масата, изправена като кол, с чаша в ръка. По лицето ѝ не трепна нито един мускул.
— Здравей, Еленче. Уморена ли си?
— Малко.
Седнах срещу нея. Загледах се в лицето ѝ и за първи път от много време не видях просто досадна, мърмореща свекърва. Видях враг. Хищник, който търпеливо чака жертвата да отслабне.
Иван влезе след мен.
— Чай? — попита той.
— Да — отвърнах. — Благодаря.
И се усмихнах.
Ако очакваха да крещя и да троша чинии, значи изобщо не ме познаваха.
През нощта не мигнах. Иван заспа бързо, както винаги — обърна се към стената и дръпна завивката чак до ушите си. Аз лежах по гръб, вперила поглед в тавана, и прехвърлях в ума си всяко парче от общия ни живот.
Запознахме се преди шест години. Тогава вече стоях здраво на краката си. Цветарски салон „Елена“, два обекта, собствени доставчици, постоянни клиенти. Бях на тридесет и две. Израснала бях в дом за деца без родители, постигнала бях всичко сама и наивно си мислех, че животът вече няма с какво да ме изненада.
Иван работеше като учител по физика в обикновено училище. Беше вдовец с осемгодишна дъщеря — Мария. Жена му беше починала от рак, когато момиченцето било на три. Той дойде в салона ми за букет за първия учебен ден — и някак остана в живота ми. Скромен, тих, благодарен за всяка дребна проява на внимание. Мария се привърза към мен почти веднага, а аз — към нея. След година подписахме. Още година по-късно се роди Теодор.
Мислех, че най-после съм намерила семейство.
Иван напусна училището месец след сватбата. Каза, че иска да ми помага в бизнеса. Помощта му издържа две седмици. После реши, че цветята не са неговото нещо. След това го заболя гърбът. После започна някаква депресия. Не го притисках. Разбирах го — човекът беше загубил първата си жена, трябваше му време да се съвземе. Моят бизнес щеше да издържа всички ни.
Светлана Димитрова се нанесе при нас след година. Официално — за да помага с Мария и с бъдещото внуче. В действителност — за да следи всяка моя крачка. Какво готвя. Как се обличам. Защо се задържам на работа. Колко пари давам за козметика. „Жената трябва да е по-скромна, Еленче. Мъжът е главата, а жената е шията. Но шията трябва да е гъвкава.“
И аз бях гъвкава. Огъвах се толкова дълго, че бях забравила какво е да стоиш изправена.
Сега те искаха да ме пречупят окончателно.
Обърнах глава и погледнах спящия си съпруг. Дишаше равномерно, спокойно. Не го мъчеха кошмари. Изобщо не изпитваше срам. В неговия план нямаше предателство, а възстановяване на някаква измислена справедливост. „Мъжът е главата.“ А главата не може да живее на издръжката на жена си. Значи трябва просто да вземе всичко от нея — и редът в света ще се възстанови.
Затворих очи.
Добре. Искате война. Ще получите война.
На сутринта станах преди всички. Направих кратка гимнастика. Приготвих закуска. Когато Иван се появи в кухнята, на масата вече имаше яйца, пресни домати и кафе.
— Охо — целуна ме по бузата той. — Благодаря. Защо си станала толкова рано?
— Не можах да спя. Минах и през магазина веднага щом отвори.
Той седна на масата и разгърна вестника. Аз гледах ръцете му — дългите пръсти, които държаха страницата. Точно с тези пръсти щеше да действа срещу мен.