Два и четиридесет и седем след полунощ. В същия този миг Диана беше в родилната зала и вече трети час преминаваше през контракциите.
Анна Борисова засне екрана с телефона си.
— Това е напълно достатъчно. Ще подготвя исковата молба. От вас ще се иска само подпис.
— Ще подпиша — отвърна Диана.
Пет дни по-късно я изписаха. Александър я чакаше пред родилното отделение — с колата, с букет и с онази усмивка, която преди време беше приемала за грижа.
— Към вкъщи ли? — попита той.
— При мама — каза Диана и седна на задната седалка, до бебешкото столче.
Александър остана до отворената шофьорска врата. Погледът му се спря първо върху нея, после върху Елена в столчето, после отново върху Диана.
— Ти сериозно ли говориш?
Тя закопча колана си.
— Съвсем сериозно, Александър. Карай.
Пътуваха в пълно мълчание. Двадесет и три минути до жилището на Зоя Георгиева — стар тристаен апартамент на улица „Монтажна“, с течащи радиатори и тапети на дребни цветчета. Александър ги остави пред входа. Не посегна да ѝ помогне с чантата.
Диана сякаш не го забеляза. Или го забеляза, но не за себе си. За папката.
След две седмици Александър получи призовка. Районен съд – Сливен. Дело за прекратяване на брака. Ищец — Диана Иванова.
Той ѝ се обади веднага.
— Подала си молба за развод? Ти? Заради някакви карти?
— Не е заради картите.
— Тогава заради какво? Аз те издържах, обличах те, купих апартамент! Даваш ли си сметка, че без мен си никоя? С твоите осемстотин лева?
— Хиляда триста и шестдесет — поправи го Диана.
Той изобщо не я чу.
— Няма да ти позволя да ми вземеш жилището! Моето жилище! Аз съм го плащал!
— Ипотеката — каза Диана тихо — е изтеглена по време на брака. Вноските са правени и от моите заплати, които ти прехвърляше по своя сметка. Имам извлечения. За всеки месец. От две хиляди и деветнадесета до две хиляди двадесет и четвърта. Пет години, Александър. Шестдесет извлечения. Всички с печат от банката.
От другата страна настъпи тишина.
— Адвокатът ще подготви документите. Ще ти бъдат връчени. Няма да обсъждам това по телефона.
Тя прекъсна разговора спокойно. С дясната ръка. Същата, на която счупеният нокът вече беше започнал да израства.
Делото се гледа на двадесет и втори май. Мина бързо. Двадесет и седем минути.
Александър се яви с адвокат — млад мъж в тесен костюм, който говореше много, уверено и почти изцяло встрани от същината. Твърдеше, че „имотът е придобит със собствени средства на доверителя му“ и че „съпругата не е имала съществен принос към семейния бюджет“.
Анна Борисова постави пред съда шестдесет банкови извлечения. Всяко върху официална бланка, с печат и подпис на служител. Общият размер на преводите от заплатата на Диана към сметката на Александър беше приблизително петдесет и осем хиляди двеста и осемдесет лева.
След това представи трите снимки на SMS-ите за блокираните карти. Датата: 15 март. Часът: 02:47.
Накрая приложи и документа от родилното отделение: начало на раждането — 14 март, 06:00. Час на раждане на детето — 14 март, 20:14.
Съдията погледна Александър. После адвоката му. После отново сведе очи към документите.
Младият адвокат замълча.
Решението беше постановено без излишно протакане: бракът се прекратява. Имотът се поделя поравно. Елена Александрова Петрова остава да живее при майка си. Издръжката — двадесет и пет процента от доходите на бащата.
Александър излезе от съдебната зала, без дори да погледне към Диана. Адвокатът му вървеше след него и говореше нещо за обжалване. Александър не го слушаше.
Диана остана в коридора, притиснала Елена до себе си. Зоя Георгиева седеше на дървената пейка наблизо и плетеше — тя винаги плетеше, когато се тревожеше.
Анна Борисова се приближи до Диана.
— Госпожо Иванова, справихте се много добре.
— Аз просто смятах — отвърна Диана.
Минаха два месеца. Диана продължаваше да живее при майка си, в стария тристаен апартамент на „Монтажна“. Елена вече беше на четири месеца. Усмихваше се широко, беззъбо, толкова светло, че на Зоя Георгиева брадичката ѝ потреперваше всеки път.
Апартаментът, за който Александър твърдеше, че е само негов, беше обявен за продажба по съдебно решение. Диана получи своя дял — четиридесет и шест хиляди лева. Отделно Анна Борисова успя да издейства и обезщетение за периода на финансово ограничаване: осем хиляди и четиристотин лева.
Четири месеца след раждането Диана се върна на работа. От банката ѝ предложиха позиция заместник-началник на отдел. Заплатата беше хиляда шестстотин и двадесет лева. Тя прие.
Новата сметка в Първа инвестиционна банка — същата онази, празната, открита в обедната почивка за единадесет минути — вече показваше съвсем други числа.
Първата си заплата Диана преведе там изцяло. Хиляда шестстотин и двадесет лева. Нейни. Само нейни.
Същата вечер тя хранеше Елена, седнала в креслото до прозореца. Зоя Георгиева миеше чинии в кухнята. По радиото съобщаваха прогнозата за времето: „В Сливен се очаква затопляне до двадесет и два градуса.“
Елена заспа. Диана остана неподвижна, за да не я събуди.
Навън беше лято. Светлината се задържаше до девет вечерта. На перваза стоеше мушкатото, което Зоя Георгиева беше преместила от стария напукан съд в нова саксия.
Диана гледаше ту цветето, ту дъщеря си, ту собствените си ръце — спокойни, отпуснати, с вече пораснал нокът на десния палец.
Беше тихо.
Има насилие, което не оставя синини по кожата. То оставя нули. Нули по сметките. Нули в правата. Нули в усещането за собствена стойност. Но числата са опасен инструмент за онзи, който ги използва като оръжие. Защото рано или късно се появява човек, който умее да смята по-добре.