Майката на Иван беше сложила камера в кухнята, а Елена я откри съвсем случайно — скрита зад кутията за хляб. Малкото черно око гледаше право към масата, на която всички вечеряха.
Свекърва ѝ бе монтирала камера именно там, в кухнята, и Елена я намери зад хлебницата. Обективът, дребен и тъмен, беше насочен безпогрешно към мястото, където семейството сядаше да яде.
Първият ѝ порив беше да я изтръгне и да я запрати в кофата, но се овладя. Щом Светлана Любомирова беше решила да наблюдава, значи имаше причина. Или поне някаква цел.
И Елена реши да разбере каква.
С Иван живееха в неговия двустаен апартамент. Тя работеше в училище — тръгваше рано, още по тъмно, и се прибираше чак привечер. Иван беше на работа в завод и обикновено се появяваше у дома малко след нея.
Животът им вървеше спокойно, без излишни сътресения, докато преди няколко месеца при тях не се нанесе Светлана Любомирова, майката на Иван.
— Само временно — заяви тя, оставяйки куфара си в коридора. — Докато Петър си уреди въпроса с жилището.
Петър, по-малкият ѝ син, беше останал без квартира. Собственикът продал апартамента, който той наемал, и сега младежът се местеше от приятел на приятел, без постоянно място.
Още от първия ден Светлана Любомирова започна да се разпорежда така, сякаш жилището беше нейно. Най-напред пренареди съдовете според собственото си удобство. После изхвърли фикуса на Елена от перваза, защото, както отсече, „само прах събирал“.
На всяка вечеря намираше какво да каже за готвенето на снаха си — веднъж солта била прекалено много, друг път месото било жилаво, трети път салатата не била подходяща.
Иван повтаряше едно и също:
— Мама е възрастен човек. Потърпи още малко, скоро ще си тръгне.
Една вечер Елена забеляза как Иван прибира папката с документите за апартамента в кухненския шкаф. Пъхна я зад бурканите с крупи и промърмори нещо от рода на: „Тук поне няма да се загуби.“
Точно тогава Светлана Любомирова влезе в кухнята. Застана до печката, хвърли кратък поглед към шкафа и замълча. Тогава Елена не отдаде значение на това. А трябваше.
Преди около седмица, по време на вечеря, свекърва ѝ съобщи:
— Сложих камера във входа, над нашата врата. Входът не е много спокоен, човек никога не знае.
Иван ѝ помогна да настрои Wi-Fi връзката, а приложението остана инсталирано на неговия телефон. Елена само кимна и скоро забрави за това. Камера във входа — добре, нека има.
Но тази зад хлебницата беше втора. И за нея Светлана Любомирова не беше обелила нито дума.