— Картата, завършваща на нула нула тридесет и едно, е дебитна и също е моя. А картата, завършваща на нула седем деветдесет и две, е кредитна, издадена лично на мен, с одобрен лимит от осемдесет хиляди лева.
От другата страна на линията се чуваше единствено равномерното дишане на операторката.
— Единствената карта, по която съпругът ми би могъл да има някакво отношение, е тази, където фигурира като съдлъжник — продължи Диана. — Но съдлъжник не означава картодържател. Съгласно Наредба № 3 на Българската народна банка и общите банкови условия картата е собственост на банката издател и се предоставя на клиента въз основа на договор. Клиентът съм аз. Не Александър.
— Госпожо Иванова, ще трябва да направя справка с ръководителя си…
— Направете я. Ще изчакам. Не бързам за никъде. Намирам се в родилното отделение.
Чакането продължи седемнадесет минути. Елена спеше върху гърдите ѝ и тихичко мляскаше насън. Жената от съседното легло, Ясмина, надничаше любопитно иззад завесата, но имаше достатъчно такт да не задава въпроси.
След точно седемнадесет минути операторката отново се включи.
— Госпожо Иванова, дебитната и кредитната ви карта вече са активирани. Относно картата по заплатния проект е необходимо потвърждение от работодателя ви, но това е чисто формална процедура и обикновено приключва в рамките на един работен ден. Моля, приемете извиненията ни за… за създалата се ситуация.
— Благодаря — отвърна Диана. — И още нещо. Моля да бъде прекратен достъпът на Александър Петров до всякаква информация, свързана с моите сметки. Ако по някакъв начин са били вписани пълномощия, оттеглям ги. Не съм давала съгласие трето лице да управлява личните ми карти.
— Отбелязано е.
— Благодаря. Приятен ден.
Диана прекъсна разговора. Погледът ѝ се спря върху Елена. Докосна бузката ѝ с върха на пръста си — внимателно, сякаш галеше тънка оризова хартия.
После набра втори номер.
— Мамо. Аз съм. Трябва да дойдеш. Да, в болницата. Не, с Елена всичко е наред. Тя е прекрасна. Но ми трябва папката от служебното шкафче. Ключът е под клавиатурата, в дясното чекмедже. Да. Синята папка. И още нещо — обади се, моля те, на Анна Борисова. Да, на адвокатката. Кажи ѝ, че ми е нужна консултация за разделяне на имущество и за подаване на сигнал за финансово насилие в семейството. Не, мамо. Не когато ме изпишат. Сега.
Зоя Георгиева замълча за четири секунди. После каза само:
— Тръгвам.
Александър разбра още същата вечер, че картите са отблокирани. Телефонът на Диана звънна.
— Ти какво направи? Обади се в банката ли?
— Да.
— Диана, аз го направих за твое добро. Ти току-що си родила, не мислиш трезво, можеш да извършиш някоя глупост.
Тя не отговори.
— Чуваш ли ме изобщо? Аз се грижа за семейството! За нашата дъщеря! Имаш ли представа колко разходи ни чакат сега?
— Александър. Вчера родих. Нямах с какво да си купя превръзки. Ти блокира личните ми карти. Не обща сметка — моите карти. Тези, които са свързани с личната ми карта, със заплатата ми и с кредитния договор на мое име. Това не е грижа. Това е нарушение на правото ми да се разпореждам със собствените си средства по смисъла на Семейния кодекс.
— Сега и закони ли ще ми цитираш?
— Ако се наложи — да.
Той затвори.
Диана остави телефона с екрана надолу върху шкафчето. Нагласи пелената на Елена и затвори очи.
Зоя Георгиева пристигна на следващия ден. Дребна, с бежов шлифер, със синята папка под мишница и термос с бульон в ръка.
— Ето ти документите. Анна ще дойде в петък в десет. Уговорих се с нея, ще мине направо оттук.
— Благодаря ти, мамо.
Зоя Георгиева първо погледна внучката си. После — дъщеря си.
— Той съвсем ли…?
— Съвсем — тихо отвърна Диана.
Повече не отвориха дума за това. Зоя Георгиева остана до вечерта. Приготвяше бульон в общата кухня на отделението, спореше с медицинската сестра дали в стаята не е твърде хладно и повиваше Елена така, както се повиваха бебетата през осемдесетте — стегнато, като малък плик.
Диана ядеше от бульона и подреждаше по дати извлеченията от синята папка.
Анна Борисова — адвокат, шейсет и две годишна, със специализация по семейно и вещно право — дойде в петък, точно както беше обещала. Беше ниска жена, с очила на верижка и кожена чанта, която вероятно беше по-стара от самата Диана.
Прегледа документите за двайсет минути. След това свали очилата.
— Госпожо Иванова, правилно ли разбирам: жилището, в което живеете, е купено по време на брака?
— Да. През две хиляди и двадесета. На името на Александър е.
— Това няма значение. Семейният кодекс е ясен — имущество, придобито по време на брака, е съпружеска имуществена общност, независимо на чие име е записано. Имате право на половината.
— Знам.
— Освен това — Анна Борисова почука с нокът по банковите извлечения, — преводите от вашата заплата към неговата сметка не представляват дарение. Това са средства за семейния бюджет. Ако ви е ограничавал достъпа до тях, може да се разглежда като злоупотреба с право.
Диана кимна.
— Искам да подам молба за развод. И иск за делба на имуществото. Искам също блокирането на картите ми да бъде документирано като доказателство за финансов контрол.
Анна Борисова отново сложи очилата си.
— Пазите ли съобщенията за блокирането?
Диана отключи телефона и ѝ показа трите SMS-а. Датата беше 15 март 2024 година. Часовете — 02:47, 02:48 и 02:49. Три поредни уведомления. „Вашата карта 0914 е блокирана по подадено искане.“ „Вашата карта 0031 е блокирана по подадено искане.“ „Вашата карта 0792 е блокирана по подадено искане.“