Тя изкарваше по 1360 лв. Запазваше за себе си 300. Останалите 1060 лв. потъваха в онзи уж „семеен бюджет“, чиито ключове държеше Александър.
Диана не влизаше в открит спор. Не защото ѝ липсваше характер. Напротив — просто ежедневно виждаше същата схема на работа: в кредитните досиета, в молбите за разсрочване, в уморените лица на жени, дошли да уреждат сметки на съпрузи длъжници. Тя много добре знаеше името на това явление. Финансова изолация. За закона насилието най-лесно се доказваше, когато имаше синини, удари, медицинско. А когато никой не те докосва, но ти отнемат достъпа до собствените ти пари? Когато всяка стотинка минава през чуждо одобрение? Когато жена със заплата над средната трябва да иска от мъжа си пари за дамски превръзки?
Това беше насилие без следи.
През 2023 година Диана забременя. Беше на тридесет и две. Александър се зарадва — искрено, почти детински. Целуваше корема ѝ, носеше витамини, записа я при най-добрата акушер-гинеколожка в Сливен — Камелия Димитрова, лекарка, която поемаше и тежки бременности.
Тежка бременност нямаше. Всичко вървеше нормално. Но Александър настоя:
— За моето дете искам най-доброто.
Диана чу точно това: „моето дете“. Не „нашето“.
Към седмия месец контролът стана още по-плътен. Александър вече искаше касови бележки. Всички. За всяка покупка. Купеше ли мляко — той преглеждаше бележката. Платеше ли билет за автобус — питаше защо не е вървяла пеша.
— Движението ти е полезно. Лекарката нали така каза.
Лекарката не беше казвала подобно нещо. Диана си направи труда да провери.
Три седмици преди термина тя направи онова, към което винаги прибягваше, когато усещаше, че почвата под краката ѝ започва да се пропуква. Седна пред служебния компютър и започна да смята.
Извади движенията по заплатната си карта за последните пет години. Събра в един файл всички постъпления — заплати, отпуск, болнични. Крайната сума беше 76 240 лв. Толкова бе изкарала през годините на брака си. От тях към „общата“ сметка на Александър бяха отишли около 58 000 лв. При нея реално се бяха върнали приблизително 18 000 лв. — под формата на онези „джобни“ по 300 лв. месечно.
Четиридесет хиляди лева. Нейни пари. Спечелени от нея. Управлявани от него.
Диана запази файла. Разпечата извлеченията. Подреди листовете в папка. После прибра папката в служебното си шкафче — между банковите инструкции и вътрешните правила за работа.
Не беше сигурна за какво ще ѝ потрябват. Просто ги остави там. За всеки случай.
Същата седмица, без шум и без да буди подозрение, тя откри лична спестовна сметка в друга банка — Първа инвестиционна. Празна. Нула лева и нула стотинки. Но нейна. Само с нейна лична карта, нейния подпис и нейния ПИН.
Направи го в обедната почивка. Влезе в клон на две пресечки от банката, в която работеше. Цялата процедура отне единадесет минути. Когато се върна на бюрото си с картонена чашка чай, изглеждаше така, сякаш просто е излязла да подиша въздух.
Раждането започна на четиринадесети март, сряда, в шест сутринта. Околоплодните води изтекоха. Александър я закара до АГ отделението, постоя двайсет минути в приемното и после си тръгна.
— Имам работа на обекта. Ако не съм аз, никой няма да оправи нещата.
Диана ражда четиринадесет часа. Момиче — три килограма и двеста грама, петдесет и един сантиметра. Нарече я Елена, на баба си по майчина линия.
Александър се появи вечерта с букет и плюшен заек. Погледна бебето и каза:
— Хубава е. На мен прилича.
Диана не отговори. Елена беше одрала кожата на Зоя Георгиева — същите скули, същата брадичка.
На следващата сутрин, петнадесети март, Диана слезе до аптеката. Там разбра, че и трите ѝ карти са блокирани.
Когато се върна в стаята, сложи дъщеря си на гърдите си. Елена засуче. Диана я гледаше и установи, че не изпитва страх. По-скоро беше странно тихо. Вътре в нея нямаше паника, нямаше ярост, нямаше дори обида. Имаше само едно ясно, студено разбиране.
Взе телефона. Не за да звъни на Александър — този разговор вече беше приключил, преди да започне. Набра линията за обслужване на клиенти на банката, в която бяха картите ѝ. Не банката, в която работеше, а другата.
— Здравейте. Казвам се Диана Иванова. Лична карта номер четиридесет и седем двадесет, номер шестстотин тридесет и две хиляди четиристотин деветдесет и едно. Аз съм титуляр на карти с номера четири хиляди двеста седемдесет и две, звездички, звездички, звездички, деветстотин и четиринадесет; четири хиляди двеста седемдесет и две, звездички, звездички, звездички, нула тридесет и едно; и две хиляди и двеста, звездички, звездички, звездички, седемстотин деветдесет и две.
От другата страна за няколко секунди настъпи тишина. После операторката попита предпазливо:
— С какво мога да ви съдействам?
— Искам да знам кой е подал искането за блокиране.
Последва пауза.
— Блокирането е извършено след обаждане от телефонен номер, свързан с профила на… Александър Петров. Той е посочен като съдлъжник по една от картите и… — жената се поколеба. — Госпожо Иванова, аз не мога да…
— Член 62 от Закона за кредитните институции — банковата тайна — произнесе Диана спокойно. — Данни за сметки, карти и операции на клиент се предоставят единствено на самия клиент, на упълномощен негов представител или при законово основание. Съпругът ми не е мой пълномощник и не е съд. Той не е имал право да нарежда каквото и да било по личните ми карти. Картата, завършваща на деветстотин и четиринадесет, е по заплатен проект на работодателя ми и е издадена на мое име. След това Диана започна да изброява и останалите карти.