— …ами ние искахме да ви изненадаме! Василе, нали вие сами ни молехте да дойдем! — опита да се измъкне Милена Филипова. Обясненията започнаха да се сипят от нея като пълнеж от скъсана възглавница.
Васил Живков бавно премести тежкия си поглед към Тодор Вълков.
— Тодоре, това с „молехте ни да дойдем“ си е цял нов вид туризъм. Казва се: „сам се поканих и после се направих на желан гост“.
Лицето на Тодор се удължи. Първо погледна самотния плик с въглища в ръката си, после жена си.
— Аз може би изобщо нямаше да тръгна — измърмори той. — Ти ми каза, че Васил лично ни е поканил и че всичко вече е платено.
Последната им защита се срути напълно. Нахалството им се разпадна пред очите на всички, без да остане нищо, зад което да се скрият.
Тодор Вълков не каза повече нито дума. Обърна се рязко и закрачи към колата си, без дори да посегне към огромния куфар на Милена.
Децата ѝ, които допреди миг се биеха с някаква бутилка, изведнъж спряха. За първи път от пристигането си стояха неподвижно и гледаха майка си в пълно мълчание.
А Радка Велизарова, която само преди малко така уверено проповядваше за „семейството“, внезапно се извърна към автомобила и се престори, че боровете край оградата са ѝ станали изключително интересни. Явно нямаше никакво намерение да плаща този пир от пенсията си.
— Ако все пак решите да останете, свободна къщичка има — обади се спокойно администраторката зад гърба на обърканата Милена. — Предплащането е сто процента.
Ние поехме по поддържаната алея към нашата къщичка.
Зад нас се чуваше тряскане на автомобилни врати, после двигателят изрева пресилено. Аз вдишах дълбоко чистия горски въздух.
До стъпалата Васил ме прегърна през раменете и ме притисна към себе си.
— Знаеш ли — каза той с лека усмивка, — май наистина ще излезе чудесна почивка.
— Няма как да е другояче — усмихнах се и аз, докато гледах как нашите деца с радостни писъци тичат към езерото. — Хайде, мъжо. Чака ни напълно заслужено спокойствие.
А отвъд оградата, сред праха на чуждия празник, си тръгваше шумната им дружина, научила завинаги едно просто правило: в това семейство чуждото удобство вече няма да се плаща нито с детските легла, нито с моята банкова карта.