— Елена, не мислиш ли, че вече е време да излезеш в майчинство? — попита я предпазливо Светлана Яворова. — Погледни се само: пребледняла си, ръцете ти треперят. А и по срок отдавна трябваше да си у дома.
Елена машинално сведе очи към пръстите си. Те наистина потръпваха ситно, докато стискаше чашата с чай, изстинал още преди час.
Седмият месец ѝ тежеше все повече. Гаденето не я беше напуснало, вечер глезените ѝ се подуваха, а на работа почти целият ден минаваше на крак.
— А парите? Заплатата? — поклати глава тя. — Обезщетението през майчинството е нищожно, Светлана Яворова. Данаил сам няма да се справи с всички разходи. Ще поработя още малко, поне един месец…
Свекърва ѝ нетърпеливо махна с ръка.
— Носиш дете, неговия син. Нека Данаил мисли как ще ви издържа. Мъж ли е, или не е?
На Елена не ѝ бяха останали сили да възразява. След седмица се предаде: подаде молба, прибра вещите си от шкафчето и с непознато усещане за празнота излезе през портала.
Първите дни ѝ се сториха необичайни. Не трябваше да става в шест сутринта, да тича към автобуса, да прекарва часове до конвейера. Постепенно обаче тялото ѝ започна да си връща силите.
Започна да спи нормално, да се разхожда в парка и да готви истинска храна вместо набързо изядени залъци. По бузите ѝ се появи цвят, гаденето отслабна, а на прегледа лекарката дори се изненада — резултатите от изследванията най-после бяха в норма.
Синът ѝ се появи на бял свят в първите дни на март — здраво, гласовито бебе, цели три килограма и седемстотин грама. Елена лежеше в болничната стая, гледаше малкото вързопче до себе си и още не можеше да осъзнае, че това мъничко същество е нейното дете. Нейният Преслав.
Следващите дванайсет месеца се сляха в един дълъг, размазан ден. Нощи без сън, хранене през три часа, купища пране, люлеене на ръце, шепнене, ходене на пръсти. После тя самата трудно би казала кога за последно е спала спокойно или е седнала да се нахрани като човек. Целият ѝ свят се беше свил до едно-единствено име — Преслав.
Плачът му, дишането му насън, първата усмивка, първото зъбче — всичко беше важно. Парите за гледане на дете пристигаха редовно, но се стопяваха още по-бързо: памперси, адаптирано мляко, капки против колики, лекарства.
Данаил работеше, носеше заплата вкъщи и Елена наистина му беше признателна. Без задни мисли, без сметки. В нейните представи така трябваше да бъде — мъжът се грижи за семейството.
Когато Преслав навърши три години, тя отново се върна на работа. Смените бяха други, до нея стоеше нов колега, но ръцете ѝ бързо си припомниха познатия ритъм.
Първата заплата след дългото прекъсване я развълнува до сълзи. Не беше голяма сума, но беше нейна. Купи обувки на сина си, за себе си взе онова червило, за което мечтаеше още преди майчинството, а у дома сготви любимия борш на Данаил.
Вечерта тримата седнаха на масата. Преслав ровеше с лъжицата в чинията, Данаил ядеше мълчаливо. Обикновена семейна вечер.
— Елена — каза той и отмести чинията си, — кога смяташ да започнеш да ми връщаш дълга?
Тя застина.
— Какъв дълг?
Данаил извади телефона си и го отключи пред нея.
На дисплея се появи таблица.
— Гледай — каза той. — Водил съм си сметка за всичко.
Елена се наведе към телефона. Срещу датите стояха суми и кратки бележки: храна, сметки, памперси, лекарства, дрехи, количка, столче за кола. Три години семеен живот, подредени в колонки и превърнати в разходи.
— Осемнайсет хиляди и осемстотин лева. Почти двайсет хиляди — произнесе Данаил със съвсем равен глас. — През цялото това време аз сам издържах семейството.
Тя го гледаше и сякаш пред нея седеше непознат. Лицето беше неговото, гласът — също, но отвътре този човек вече ѝ беше чужд.
— Данаиле, аз бях в майчинство… Гледах нашия син!
— Чудесно — кимна той. — Само че в едно семейство всичко трябва да е поравно. Ти три години не работи, аз се бъхтах и за двама. Сега е твой ред да изравниш нещата.
Преслав започна да мрънка, че иска да гледа анимации. Елена му избърса устата почти несъзнателно и го пусна.
— Отдавна мисля да сменя колата — продължи Данаил. — Та кога ще ми върнеш парите?
— Дай ми малко време… — отвърна тя тихо. — Ще ги върна.
Той остана доволен от отговора и веднага подхвана разговор за работата си.
А в Елена нещо се прекърши окончателно. Благодарността, която някога беше изпитвала, изчезна. На нейно място остана студено, твърдо презрение към мъжа, който беше броил всяка стотинка, дадена за собственото му дете.
След месец Данаил пак повдигна темата:
— Елена, какво става?
— Скоро…
Тя изчака деня, в който той замина на работа, и започна да стяга багажа.
Най-напред прибра вещите на Преслав. После своите.
Две чанти и няколко плика — това беше целият им живот.
Предстоеше им да отидат в наетата квартира.
Новото жилище ги посрещна с голи стени, тишина и онова особено ехо, което има само в празните стаи.
Преслав се втурна вътре и започна да тича от ъгъл до ъгъл, смеейки се на собствения си глас, който се връщаше от стените. А Елена остана насред стаята, отпусна се на пода и едва тогава позволи на сълзите да я залеят.
След около час телефонът ѝ иззвъня.
— Къде си?! — гласът на Данаил направо кънтеше. — Прибрах се, а вкъщи няма никого! Къде сте?!
— Подадох молба за развод, Данаиле.
От другата страна се чу кратък, невярващ смях.
— Ти нормална ли си?
— Нали твърдеше, че съм ти длъжница. Предяви си претенциите по съдебен ред. А аз ще поискам издръжка за детето.
— Значи такава си била… алчна! — изригна той. — Аз те издържах!
Елена прекъсна разговора.
Телефонът продължи да трепери върху пода, но тя го остави настрани и отиде при сина си.
В този миг имаше значение само едно — Преслав да се чувства спокоен.
Разводът се проточи три месеца.
В съдебната зала Данаил се появи с разпечатана таблица в ръце.
— Искате от бившата си съпруга да ви възстанови разходи за детето? — попита съдията.
— За семейството — поправи я той.
— Тя е била в отпуск за отглеждане на дете. Няма правно основание. Искът се отхвърля.
Издръжката беше определена още тогава.
Данаил излезе от залата, без дори да я погледне.
На стълбите я настигна Светлана Яворова.
— Елена… прости ми. Срам ме е за сина ми.
Елена не каза нищо.
— Мога ли да виждам Преслав? Моля те…
Тя помълча няколко секунди, после кимна.
— Разведох се с Данаил. Не с вас.
След това излезе навън.
Пред нея започваше друг живот.