Беше се опитала да се вкорени в нашето жилище не само с присъствието си, а и с вещите си. „По семейному“, както тя обичаше да казва.
— Подписа ли си хартийката? — попита Пенка Борисова.
— Подписах договор — поправих я аз.
Георги Емилов се изправи. Вече не изглеждаше самоуверен, а ядосан, смачкан и някак оголен. В ръцете му нямаше папка. Без нея приличаше просто на човек, на когото са отнели чуждия пропуск.
— Трябва да поговорим — каза той. — Без мама.
— Когато ставаше дума за паспорта ми, я включи в разговора. Значи и резултата ще чуеш пред нея.
Пенка Борисова демонстративно посегна към чантата си.
— Чуйте я само. Тя вече обявява решения. Гледай, Георги. Момичето от работилницата се е взело за началник.
— Аз винаги съм била началник в собствената си работилница — отвърнах спокойно. — Просто на вас ви беше удобно да се преструвате, че това е някакво мое занимание за свободното време.
Оставих върху масата ключовете, които сутринта бях взела от Георги Емилов, и протегнах ръка.
— Дай и останалите.
Той ме погледна накриво.
— Какви останали?
— От апартамента. От работилницата. От шкафа с мострите. Всички ключове, които си получил като съпруг, а си използвал като вход към моята работа.
Лицето му се стегна.
— Гониш ли ме?
— Давам ти възможност да си събереш нещата спокойно. Още вчера сам избра от коя страна да застанеш, когато реши, че паспортът ми може да бъде скрит, а договорът ми — присвоен.
— Исках да помогна.
— Не. Искаше да отидеш вместо мен.
Пенка Борисова рязко се обърна към сина си.
— Георги, чуваш ли я? Изхвърля те от дома ви заради някакъв работен лист!
— Не заради листа — казах аз. — Заради паспорта. Договорът дойде след това.
Георги Емилов отново седна. Няколко секунди мълча, после внезапно избухна — не срещу мен, а срещу майка си:
— Мамо, защо изобщо го сложи в чантата си? Можеше просто да поговорим.
Пенка Борисова се отпусна назад на стола.
— А, значи така. Когато трябваше да помогна на сина си, бях добра. А сега аз съм виновна?
Гледах ги и в този момент разбрах, че спорът е приключил. Те вече не ме притискаха. Бяха започнали да разпределят помежду си кой е постъпил по-глупаво и кой по-убедително ще се изкара жертва.
— Кутиите си ги вземете още днес — казах. — Ключовете оставете на масата. Георги повече няма да идва в работилницата. Стоян Цветанов вече има графика ми и копие от подписания договор.
Георги Емилов вдигна глава.
— Ти вече си писала на Стоян?
— Разбира се. Това е служебен въпрос.
Точно тези думи го удариха по-силно от всяко обвинение. Само ден по-рано той наричаше кореспонденцията с майка си „работна“. Сега истинското работно пространство се затваряше пред него — без скандал, без семейни съвети и без възможност да се намести вътре.
Пенка Борисова започна да прибира кутиите. Мърмореше, че съм неблагодарна, че Георги щял да съжалява за такава жена, че нормалните жени държали на семейството. Той ѝ помагаше мълчаливо. Когато изнесоха вещите до асансьора, Георги се върна сам и остави на масата връзка ключове. От апартамента. От работилницата. От шкафа с мострите.
— Ясмина, хайде да не рушим всичко — каза вече по-тихо. — Изпуснах си нервите.
— Не си изпуснал нервите. Написал си на майка си къде да скрие паспорта ми.
Той отвори уста, но не намери прилично обяснение. В това изречение нямаше място нито за грижа, нито за семейство, нито за мъжка опора.
След кратка пауза попита:
— А аз къде да отида?
— При майка си. В хотел. При приятели. Това вече не е мой служебен въпрос.
Взе спортната си чанта, лаптопа и няколко ризи. Пенка Борисова го чакаше до асансьора с изражение, сякаш синът ѝ не беше провалил дребнав и подъл план, а беше пострадал от женска неблагодарност. Вратата се затвори тихо. Без трясък. Просто се затвори.
На следващия ден Стоян Цветанов ми писа от работилницата: „Ясмина, Георги идва. Каза, че искал да вземе мострите за преговори. Не го пуснах. Правилно ли постъпих?“
Отговорих му: „Правилно. Оттук нататък всички преговори минават само през мен.“
После отворих новия производствен график по договора от Варна и нанесох първите корекции. В жилището цареше необичайна тишина. На кухненската маса лежаха документите ми, паспортът и ключовете от работилницата. Никой не ровеше в чантата ми. Никой не ми обясняваше, че жена без мъж няма да се справи. Никой не наричаше работата ми барака с дъски, докато ядеше хляба, който тя носеше.
Вечерта Георги Емилов ми писа отново: „Нали сме семейство. Можеше да решим всичко нормално.“
Погледнах съобщението, обърнах телефона с екрана надолу и се върнах към чертежите. Нормално можеше да постъпи вчера, когато видя паспорта ми в чантата на майка си. Сега за него бяха останали само съобщенията. А за мен — договорът, работилницата и ключовете, които вече не стояха в чужд джоб.