— Децата си ще ги сложиш на походните легла. Млади са, кокалите им още се огъват. А на Тодор Вълков му трябва истинско легло, гърбът му не е наред — отсече Милена Филипова още при портала на почивната база, вместо дори да поздрави.
— И не ме гледай така, Габриела. Мама каза, че къщичката била просторна.
Пуснах бавно ръце върху волана и вперих поглед през предното стъкло.
С мъжа ми и децата току-що бяхме пристигнали в малка база край горско езеро.
Мястото беше тихо, дървената къща — за четирима, а аз я бях платила още преди два месеца. Това трябваше да бъде нашата чакана глътка въздух, изтръгната с усилие от претъпканите ни работни графици.
Само че сега, пред резбованата порта, пътят ни беше препречен от умален вариант на чергарски катун.
Милена Филипова, сестрата на моя Васил Живков, стоеше победоносно, подпряна на огромен куфар.
До нея съпругът ѝ Тодор Вълков пристъпваше неспокойно от крак на крак, въоръжен с торба въглища и пакет евтини кренвирши от най-ниския рафт.
Малко по-настрани се извисяваше свекърва ми Радка Велизарова — като генерал, дошъл да приеме парад.
Завършек на цялата картина бяха двете деца на Милена, които вече се налагаха едно друго с отровножълта двулитрова бутилка лимонада, способна сигурно да разяде и ръжда.
Както казваше Любен Колев, ако имаш усещането, че някой се опитва да те преметне, значи вече те е преметнал.
Слязохме от колата. Докато с Васил Живков измъквахме багажа от багажника, Милена вече беше стигнала до моите деца и им обясняваше:
— Вие не сте бебета, на походни легла ще ви е съвсем добре, пък чичо Тодор Вълков няма да си съсипе кръста.
— Колко мило, истинска изненада — казах аз с равен глас. — А ние май не очаквахме гости.
— Ох, Габи, нали сме семейство! — веднага се намеси Радка Велизарова, пристъпи напред и безупречно включи образа на „светата невинност“. — Щом разбрах, че тръгвате сред природата, веднага звъннах на Милена. Да не би ние да стоим в задушния град, докато вие сте тук.