— Заминавам за летището — продължи той. — Ти оставаш вкъщи и няма да съсипваш онова, което се опитвам да спася.
— Никъде няма да заминаваш.
— Ясмина, стига вече. Имам пълномощно.
— След час няма да имаш.
Той се изсмя, но погледът му не се спря върху мен. Потърси очите на майка си. Имаше нужда някой да го подкрепи.
Пенка Борисова се надигна от стола.
— Георги, не ѝ обръщай внимание. Блъфира. Жените започват да говорят гръмко, когато усетят, че изпускат положението.
— Положението в моето ателие остава в моите ръце — отвърнах и облякох палтото си. — Вие можете да продължите да ме обсъждате тук, на кухнята. Аз отивам при нотариус.
Георги Емилов застана пред вратата. Не го направи грубо, а някак уморено, сякаш в цялата тази история най-изтощен беше именно той.
— Даваш ли си сметка как изглежда това? Мъжът последен разбира, че жена му е отменила пълномощното. След всичко, което съм правил за теб.
— А аз първа разбрах, че мъжът ми крие паспорта. След всичко, което аз плащах вместо него.
Той се отмести. Не защото ме уважи. Просто спорът вече беше станал неудобен за него.
В нотариалната кантора нямаше никаква драма. Установиха самоличността ми, подадох заявление за отмяна на пълномощното от 18 февруари 2026 година и поисках Георги Емилов да бъде официално уведомен. Отделно изпратих потвърждение и на партньорите във Варна. Цялата процедура приключи по-бързо от вчерашната разправия в кухнята.
Когато излязох, Георги ме чакаше до колата. Пенка Борисова седеше на предната седалка и ме гледаше така, сякаш не бях изнесла от дома собствения си паспорт, а семейната чест.
— Какво направи? — попита Георги.
— Извадих те от работните си документи.
— Разбираш ли, че от този момент не мога да подпиша нищо от твое име?
— Точно затова дойдох.
Пенка Борисова рязко отвори вратата на автомобила.
— Ясмина, прекали. Георги те подкрепяше, търпеше това твое ателие, не ти пречеше. А ти заради едно пътуване унижаваш мъжа си.
— Той не е търпял ателието. Живееше с парите от него, докато го наричаше барака с дъски.
Георги хвърли бърз поглед към майка си, за да я накара да замълчи. Твърде много излишни неща се изговаряха пред нотариалната кантора.
— Нека не правим сцени — каза той. — Все още мога да дойда с теб. Ще ме представиш като партньор.
— Партньорът не крие паспорта чрез майка си.
Поръчах си кола и тръгнах към летището сама. По пътя телефонът ми няколко пъти светна от съобщения на Георги. Най-напред пишеше, че правя огромна грешка. После — че партньорите „се смеели на семейната истерия“. След това съобщи, че майка му се почувствала зле заради моя инат. Не отговорих. Вече нямах време за домашния им спектакъл.
Във Варна ме посрещнаха спокойно. И точно това се оказа най-важното. Никой не попита къде е съпругът ми. Никой не намекна, че на една жена ще ѝ бъде трудно да се оправи с договор. Въведоха ме в заседателна зала, предложиха ми вода, разтвориха папките с проекта и разговорът веднага тръгна по същество: срокове, материали, мостри, логистика, отговорност по отделните етапи.
След около половин час представителката на проекта внимателно каза:
— Ясмина, тази сутрин ни се обади Георги Емилов. Представи се като ваш съпруг и заяви, че няма да успеете да дойдете.
Оставих химикалката върху масата.
— Аз съм тук. Пълномощията на Георги Емилов са отменени. Всички решения за ателието вземам лично аз.
Жената кимна, без да задава излишни въпроси.
— Именно затова не обсъждахме подробности с него.
Тогава Георги за първи път получи истински удар по плана си. Не чрез скандал, не чрез обиди. Просто не го допуснаха там, където се беше подготвил да стане главен.
Преговорите продължиха. Показвах мостри, обяснявах производствените срокове, разговарях с хора, които ме слушаха като ръководител, а не като придатък към съпруга ми. Договорът беше подписан още същия ден. Поставих подписа си със собствената си ръка и веднага изпратих копие в ателието на Стоян Цветанов.
Към вечерта телефонът отново оживя.
„Беше длъжна да го съгласуваш с мен.“
След малко пристигна още едно съобщение:
„Изкара ме пълен глупак пред хората.“
Прочетох го и за първи път от цялото денонощие отговорих:
„Ти сам им се обади.“
След това Георги дълго мълча. Вероятно не му хареса, че в тази история най-сетне се появи проста причинно-следствена връзка: скрил си паспорта, опитал си се да присвоиш срещата, получил си отказ.
Прибрах се късно. В кухнята седяха Георги Емилов и Пенка Борисова. До масата бяха оставени две нейни кутии — с чинии, чаши и някакви хавлии. Значи, докато аз летях до Варна, за да подпиша договора, свекърва ми беше решила да не губи време.