Можеш да правиш скици, да подбираш платове, да се караш с майсторите за детайли. Но договори, преговори, условия — това не е твоята територия.
Пенка Борисова веднага се включи, сякаш само беше чакала удобния момент:
— Точно така. Една жена трябва да е благодарна, когато мъжът ѝ не я оставя сама срещу сериозни хора. После сама ще му благодариш.
Тогава спрях да споря. Не защото думите им ме убедиха. Просто най-после видях ясно какво стои срещу мен. Това не беше загриженост. Не беше молба. Беше опит да ми отнемат подписа, гласа и дори възможността сама да изляза от дома си с паспорта в чантата.
Приближих се до стола, върху който беше оставена чантата на свекърва ми.
— Не пипай нещата ми — отсече Пенка Борисова и сложи ръка отгоре.
— Паспортът ми е при вашите неща. Това вече е съвсем друго.
Георги Емилов се изправи, но не направи крачка към мен. Така беше винаги — смел в съобщенията, убедителен на думи, но щом се стигнеше до действие, започваше да се оглежда кой го наблюдава, как ще го разкаже после и по какъв начин ще се представи за пострадалия.
Отворих чантата. Паспортът беше във вътрешния джоб, до несесера с козметика и пакетче салфетки. Извадих го и го преместих в служебната си чанта.
Пенка Борисова разпери ръце възмутено.
— Е, стоял е там, голяма работа. Исках да го прибера, за да не го изгубиш в цялата тази суматоха.
— Във вашата чанта?
— Не се заяждай. В момента си изнервена.
Без да отговоря, отворих чекмеджето и взех резервния комплект ключове за ателието. Георги Емилов го забеляза и този път не издържа.
— Остави ключовете. Сутринта ще мина през Стоян Цветанов, ще взема мострите и тръгвам към летището. Ти така или иначе вече няма да успееш да оправиш нищо.
— Стоян получава инструкции от мен.
— Не ме разсмивай. С мен поне разговаря нормално, за разлика от теб.
— Говори с теб, защото си мой съпруг. Това не е длъжност.
Георги Емилов се подсмихна, но усмивката му беше напрегната и крива.
— Ясмина, в момента вършиш глупост. Ще се обадя на партньорите и ще им кажа, че си се разболяла. После ще отида аз с пълномощното и никой няма да прави драма заради характера ти.
Пенка Борисова одобрително кимна, доволна, че синът ѝ най-сетне говори „като мъж“.
— Правилно. Стига вече с тези самоволни изпълнения. Жената трябва да разбира кога мъжът поема отговорност.
Погледнах ги и двамата. За първи път тази вечер не започнах да обяснявам защо това е подло. Обясненията са нужни на хора, които не разбират. А те разбираха прекрасно. Просто разчитаха да се изплаша — от скандала, от пропуснатия полет, от важната среща, от репликата „ти съсипваш семейството“ — и пак да отстъпя.
— Добре — казах аз. — Тогава ще действаме по документи.
Георги Емилов се напрегна.
— Какво значи „по документи“?
— Значи точно това. Пълномощното е заверено при нотариус. Следователно още сутринта там ще бъде подадено искане за отмяната му. Партньорите ще бъдат уведомени, че пристигам лично, а всякакви съобщения или документи от представители няма да се приемат без мое отделно потвърждение.
Пенка Борисова моментално смекчи гласа си.
— Сега говориш под влияние на емоции. Така не се постъпва със съпруг.
— Паспортът ми може да бъде скрит, но пълномощното не може да бъде отменено?
Георги Емилов посегна към телефона си на масата, но аз вече бях успяла да си препратя снимки от кореспонденцията. Той го видя и се наведе към екрана.
— Изтрий ги.
— Няма.
— Това е лична кореспонденция.
— Това е кореспонденция за моя паспорт и моя договор.
Той понечи да каже още нещо, но аз взех лаптопа и се прибрах в стаята. Не затворих вратата. От кухнята ясно се чуваше как Пенка Борисова шепне на сина си, че трябва да ме „притиснат сега, докато не е станало късно“. Георги Емилов ѝ отговаряше тихо, но раздразнено. Очевидно планът с нежната загриженост вече се пропукваше.
Писах на партньорите във Варна кратко, без да ги въвличам в семейните подробности: „На срещата на 6 юни 2026 година ще присъствам лично. Моля да не приемате документи и съобщения от представители без мое отделно потвърждение.“ След това намерих имейла от нотариалната кантора, където на 18 февруари 2026 година беше оформено пълномощното, и си запазих час за първата възможна сутрешна среща.
Отговорът от Варна пристигна след двайсет минути: „Ясмина, очакваме ви лично. Участието на Георги Емилов в обсъжданията се спира до уточняване на правомощията.“
Само това изречение ми стигна, за да си поема въздух нормално за първи път от началото на вечерта. Не беше победа. До победа имаше още много. Но Георги Емилов вече нямаше как просто да се появи там с кожената папка и да играе ролята на ръководител на моята работа.
На сутринта Пенка Борисова вече седеше в кухнята така, сякаш не тя беше прекарала нощта у нас, а правото ѝ да се разпорежда с чужд живот. Георги Емилов беше с скъпа риза и държеше кожената папка под мишница. По всичко личеше, че се е приготвил да тръгва.
— Колата е долу — каза той.