— Скрий паспорта ѝ, за да не замине за подписването на договора — прочетох в тайния чат на мъжа ми. — Сутринта ще търси документите, а аз ще тръгна вместо нея. Пълномощното е у мен.
Телефонът на Георги Емилов беше оставен върху кухненската маса, точно до лаптопа ми. Самият той ми го беше донесъл преди десетина минути — помоли ме да прехвърля снимките от миналогодишното ни пътуване, защото, както каза, „ти се оправяш по-бързо с тези неща“. Отворих галерията, включих кабела и тъкмо тогава отгоре изскочи съобщение от Пенка Борисова.
„Паспорта ще го прибера в моята чанта. Не се тревожи. Ясмина ще вдигне малко шум и ще ѝ мине. Такъв договор тя сама така или иначе няма да издърпа.“
Останах седнала в кухнята, вперила поглед в тези два реда. От банята се чуваше шумът на водата. Георги Емилов спокойно си вземаше душ, докато майка му обсъждаше къде да скрие паспорта ми, за да не стигна до преговорите във Варна.
Договорът не беше негов. Работилницата също не беше негова. Пет години аз носех на гръб мебелния бизнес — приемах поръчки, обикалях доставчици, карах се с куриери и транспортни фирми, проверявах чертежи посред нощ, докато Георги Емилов обясняваше на приятелите си, че жена му „се занимава с някакви столчета за удоволствие“. Само че парите от тези „столчета“ харчеше без никакво неудобство. За кола, за пътувания, за дългове, за които научавах едва след като преводите вече бяха направени.
На сутринта, на 6 юни 2026 година, трябваше да замина със самолет за Варна. Там очакваха мен — Ясмина Христова, собственичката на работилницата. А Георги Емилов очевидно беше решил, че съпругата му прекалено удобно е излязла от ролята на домашна помощница и е време да бъде върната обратно на мястото си.
Той излезе от банята с мокра коса, по домашен панталон и с онова спокойно лице на човек, който още не е разбрал, че не е хванат в груба реплика, а в подъл план.
— Прехвърли ли снимките? — попита и посегна към телефона. — Само не пипай съобщенията. Там са служебни неща.
Обърнах екрана към него.
— Това ли е служебното? „Скрий паспорта ѝ“?
За миг застина. Само за секунда. После сбърчи вежди и веднага направи онова, което правеше винаги, когато го хващах натясно — започна да говори по-високо от мен.
— Пак ровиш, където не ти е работа. Ние с мама се притесняваме за теб. Договорът е голям, хората са сериозни, а ти тръгваш сама, без мъжа си. В нормалното семейство такива решения се обсъждат.
— Къде е паспортът ми, Георги Емилов?
— Откъде да знам? Гледай си вещите.
— В чата майка ти пише, че ще го прибере в чантата си.
Той издиша през носа, сякаш го занимавах с някаква дреболия.
— Мама понякога се изразява рязко. Не това е смисълът. Аз мога да отида вместо теб и спокойно да подпиша всичко. Имам пълномощно.
Пълномощно наистина имаше. Бях му го извадила на 18 февруари 2026 година, когато трябваше да се вземат работни документи от доставчик, а в работилницата срокът ми се беше сринал. Обикновено нотариално пълномощно за представяне на интереси по служебни книжа. Тогава вярвах, че съпругът ми ми помага. Сега разбирах, че е пазил този лист като резервен ключ към труда ми.
Входната врата се отключи със собствен ключ. Пенка Борисова влезе без да звънне, както правеше винаги — не като в чужд дом, а сякаш влиза в стаята на сина си, където съпругата е временна част от обзавеждането. Беше облечена в светъл костюм, а на лакътя ѝ висеше голяма чанта. Същата, в която според чата вече трябваше да лежи паспортът ми.
— Пак ли скандал? — попита тя, още преди да е събула обувките си. — Георги, казвах ти, че вечер не трябва да разговаряш с нея. Преди пътуване изобщо не е на себе си.
— Пенка Борисова, върнете ми паспорта.
Свекърва ми дори не се направи на изненадана. Влезе в кухнята, остави чантата върху един стол и ме погледна с онази уморена жалост, която използваше всеки път, когато искаше да унижи някого, без да повишава тон.
— Ясмина, ти си зряла жена. Какъв договор ще подписваш сама? Там има мъже, преговори, отговорности. Георги ще отиде, ще поговори, ще прегледа документите. Ако всичко е както трябва, после ще те включи.
— Ще ме включи в собствената ми работилница?
— Не се хващай за думите. Нали сте семейство. Имате общ дом, общ живот, обща отговорност. Ако подпишеш нещо, без да го разбереш, после всички ще плащате.
— Всички или Георги Емилов, който иска да замине вместо мен?
Георги Емилов седна на масата и отвори кожената си папка. Беше се подготвил предварително. Вътре имаше разпечатки, копие от пълномощното и маршрутния ми лист, който вчера бях оставила до лаптопа.
— Не се опитвам да те излъжа — каза вече по-спокойно. — Просто поемам управлението. Ти си творчески човек, Ясмина. Имаш талант, но този договор изисква нещо съвсем различно.