— Няма да посмееш — изрече тя пресипнало. — Георги казваше, че никога няма да се захванеш със съдилища.
— Георги винаги е бил глупак — отсече Елена. — Той още си мисли за онази Елена, която плачеше нощем във възглавницата, докато той проиграваше семейните ни пари. Само че тази жена отдавна я няма. Пред вас стои майка, която сама издържа детето си, управлява търговски отдел и много добре знае как се смятат пари. Ако не си тръгнете веднага, утре сутринта адвокатът ми внася молба за запор върху имуществото на Георги. А неговото имущество се изчерпва с дела му във вашата къща и във вилата.
Йорданка Емилова се вцепени. Смисълът на думите я удари мигновено. Опитът да притисне Елена с апартамента се беше провалил, а опасността да изгуби любимата си вила заради борчовете на сина си звучеше напълно реално.
— Змия си ти, Елена — изсъска свекървата, но в гласа ѝ вече нямаше предишната самоувереност.
— Каквато съм, такава — отвърна Елена и широко отвори входната врата. — Времето тече. Пет минути.
Йорданка Емилова се засуети из антрето. Цялата ѝ нападателност сякаш се изпари наведнъж. Започна трескаво да нахлузва обувките си, преплитайки пръсти в връзките.
— Георги ще разбере какво чудовище си — мърмореше тя, докато сграбчваше първата чанта. — Ще ти вземе детето по съдебен път.
— Нека опита — каза Елена почти безразлично. — С неговите доходи и дългове? На него и котка няма да му поверят.
Свекървата извлече две от огромните чанти на площадката пред асансьора. Третата Елена сама избутна с крак отвъд прага.
— Ключовете — протегна тя ръка.
Йорданка Емилова с ярост хвърли връзката на пода. Металът издрънча по плочките и ключовете се плъзнаха настрани. Елена се наведе спокойно и ги прибра.
— И повече да не сте стъпили тук. Никога. Габриела няма да я видите, докато Георги не изплати всичко до последната стотинка. А ако започнете да дебнете пред детската градина, ще наема охрана и ще подам жалба срещу вас за тормоз. Ясно ли ви е?
Йорданка Емилова не отговори. Само дишаше тежко, мъчейки се да обхване едновременно трите претъпкани чанти. Вратите на асансьора се разтвориха и тя се вмъкна вътре, сипейки тихи проклятия под носа си.
Елена затръшна вратата и превъртя ключа два пъти. В следващия миг краката ѝ омекнаха. Тя се облегна с гръб на вратата и бавно се свлече на пода. Сърцето ѝ блъскаше лудо в гърдите.
От детската стая излезе Таня, а след нея плахо се показа и Габриела.
— Тръгна ли си? — попита Таня и клекна пред Елена.
— Тръгна си — Елена издиша дълбоко и се усмихна. — И няма да се върне. Уплаши се, че може да изгуби вилата.
— Мамо, защо баба крещеше така? — попита Габриела, приближи се и обви ръчички около врата ѝ.
Елена я притисна до себе си и зарови лице в меката ѝ коса. Напрежението и гневът се стопиха, а на тяхно място остана само огромно облекчение и усещане за окончателна победа.
— Всичко е наред, зайче — прошепна тя и се изправи. — Баба просто беше объркала адреса. Повече няма да ни безпокои. Хайде сега да пием чай с онзи сладкиш, който Таня донесе.
Таня намигна на Елена и се отправи към кухнята. Животът отново се връщаше в своя тих и нормален ритъм, а сенките от миналото вече нямаха силата да го разрушат.