— Семейни въпроси, които не те засягат — добави Йорданка Емилова с присвити устни.
Елена се обърна към дъщеря си и се постара гласът ѝ да прозвучи спокойно:
— Габриела, миличка, иди в стаята си и си поиграй там, моля те.
Момиченцето не възрази. Погледна уплашено възрастните и бързо изтича към детската.
Елена се наведе към Таня.
— Танче, остани при нея за малко, моля те. Трябва да си поговорим без детето да слуша.
Таня кимна, без да задава въпроси, влезе след Габриела и внимателно затвори плътно вратата.
Елена се изправи, отиде до прозореца и се обърна към бившата си свекърва.
— Значи минаваме на изнудване? — попита тя тихо. — Наистина ли си въобразявате, че ще ме уплашите със социалните или със скандалите си?
— Ще се уплашиш — заяви уверено Йорданка Емилова. — Ти си прилична жена, държиш на името си. Не ти трябват неприятности нито пред съседите, нито на работа. А аз съм пенсионерка, няма какво да губя. Ще вървя след теб навсякъде, ако трябва.
— Добре — каза внезапно Елена с ледено спокойствие. — Тогава да започнем от справедливостта, щом сте дошли да я възстановявате. Георги ми дължи издръжка за шест месеца. Това са четири хиляди и осемстотин лева. Към тях прибавяме неплатените сметки за жилището от времето, когато живееше тук и не даваше стотинка — още хиляда и двеста. Общо шест хиляди лева. Плащайте.
За миг Йорданка Емилова се смути. Очите ѝ примигнаха, но тя бързо си върна предишната наглост.
— Нямам такива пари. Пенсионерка съм.
— А аз нямам излишен апартамент — отвърна Елена. — След като сте дошли да защитавате интересите на сина си, поемете и задълженията му. Или си мислехте, че ще се нанесете тук, ще ми ядете храната, ще ми висите на врата и ще ми поставяте условия?
— Ще помагам вкъщи! — извика свекървата. — Ще готвя, ще чистя!
— Не ми трябва домашна прислужница.
Елена мина към антрето, спря до натрупаните чанти и побутна една от тях с крак.
— Съберете си багажа и си тръгнете. По собствено желание.
— Не! — Йорданка Емилова скочи от дивана и се втурна към нея. — Никъде няма да ходя! Длъжна си да споделиш! Синът ми страда заради теб!
— Заради мен? — Елена рязко се извърна, а погледът ѝ се втвърди. — Синът ви страда заради собствения си мързел и глупост. И заради вас, защото цял живот сте го галили по главата и сте оправдавали всяка негова подлост. Той е зрял мъж, а вие обикаляте вместо него да изнудвате бившата му жена за жилище. На вас самата не ви ли звучи смешно?
— Да не си посмяла да говориш така за сина ми! — изсъска възрастната жена и замахна, сякаш щеше да ѝ удари шамар.
Ръката ѝ обаче остана във въздуха. Елена я хвана за китката толкова здраво, че Йорданка Емилова изохка.
— Ако още веднъж посегнете към мен в собствения ми дом, ще подам жалба за нападение — произнесе Елена ниско и заплашително. — А сега ме чуйте много внимателно, госпожо Емилова.
Тя пусна китката ѝ. Свекървата дишаше тежко, а в очите ѝ за пръв път проблесна несигурност.
— Взимате си чантите и напускате — продължи Елена. — Ако след пет минути още сте тук, звъня на адвоката си. Вече сме обсъждали дълговете на Георги. Той има дял в онази ваша селска къща край София, която сте прехвърлили и на негово име. Ще поискаме запор върху този дял заради неплатената издръжка. После ще бъде продаден публично. Това ли искате? Непознати хора да се нанесат във вилата ви?
Йорданка Емилова пребледня.