Дланите на Елена още потреперваха, но в ума ѝ постепенно започваше да се подрежда ясен план. С тази жена нямаше как да се говори нормално. Йорданка Емилова признаваше единствено натиска, заплахите и личната изгода.
— Какво всъщност искате, Йорданка Емилова? — попита Елена направо, без да увърта. — Не ми казвайте, че сте се домъкнали от крайградското си жилище с три чанти само за да възстановявате някаква измислена справедливост.
— Искам синът ми да живее като нормален човек — отсече свекървата. — Ти му отне всичко.
— Той сам пропиля всичко по залози! — не издържа Елена и гласът ѝ се повиши. — Много добре знаете защо се разведохме. Изнесе златните ми бижута от вкъщи, заложи компютъра в заложна къща и изтегли до стотинка парите, които бяхме събирали за детето!
— Ох, стига си преувеличавала — махна с ръка възрастната жена, сякаш ставаше дума за дребна пакост. — Бил млад, сгрешил. Ти трябваше да застанеш до мъжа си, а не веднага развод, издръжка, съдилища. Заради твоята издръжка никъде не го вземат на свястна работа — още в началото му удържат половината.
Елена се засмя кратко, но в смеха ѝ нямаше нищо весело.
— Георги е на трийсет и две. Какъв „млад“? И между другото, издръжка не е плащал от половин година. Натрупал е дълг над четири хиляди лева. За какво изобщо говорите?
— Именно затова съм тук — Йорданка Емилова се наведе напред, вперила в нея твърд поглед. — Да се разберем като хора. Прехвърляш обратно на Георги половината от този апартамент. Или го продаваш, купуваш си нещо по-малко, а разликата му даваш, за да си вземе жилище. И оттегляш молбата за издръжка. В замяна аз си тръгвам и повече няма да те занимавам.
Елена я гледаше и за миг дори не успя да реагира. Не можеше да повярва, че подобна наглост е възможна.
— Вие чувате ли се какво говорите? — попита тя тихо. — Искате да дам част от жилището си на човек, който ограби собственото си дете?
— Ако не го направиш, аз ще ти направя живота доста интересен — изсъска Йорданка Емилова. — Настанявам се в малката стая. Ще живея тук, ще водя внучката си на градина, ще ѝ обяснявам каква егоистка майка има. Ще подам сигнал до социалните, ще им кажа, че зарязваш детето и работиш по цели денонощия. Да видим тогава как ще запееш.
Точно в този момент от коридора се чу шум от отключване и отваряне на врата. Беше се върнала приятелката на Елена — Таня, която водеше Габриела.
— Мамо! — малката Габриела изтича в хола, но рязко спря, щом видя непознатата възрастна жена. — Коя е тази?
— Аз съм баба ти Йорданка, миличка — проточи сладникаво Йорданка Емилова и разтвори ръце, сякаш очакваше детето да се хвърли в прегръдките ѝ. — Дошла съм ти на гости.
Габриела се притисна уплашено до майка си. Таня хвърли бърз поглед към обстановката, забеляза карираните чанти в коридора и веднага се приближи до Елена.
— Ели, какво става тук? — прошепна тя напрегнато. — Коя е тази жена?
— Бившата ми свекърва — отвърна Елена също толкова тихо. — Пристигнала е да ме разорява. Иска апартамента.
Лицето на Таня се смрачи. Тя се обърна към Йорданка Емилова и гласът ѝ стана хладен.
— Госпожо, вие изобщо наред ли сте? Напуснете веднага, преди да съм извикала полиция.
— А ти пък коя си, че ще ми нареждаш? — сопна се свекървата. — Приятелка ли? Тогава си мълчи. Това е наша работа.