— Нашият беглец прибра ли се? Само гледай да не го разглезиш! В неделя да мине пак при мен — шкафът в коридора още стои недовършен, вратичките всеки момент ще паднат!
Прекъснах разговора, без да кажа нито дума.
Димитър Цветанов пребледня така, сякаш току-що му бяха съобщили, че го изпращат на нова строителна смяна без почивен ден. По лицето му бавно се разля прозрението: при майка си той не беше измореното, обичано момченце, което трябва да бъде пожалено, а удобна безплатна работна сила, при това с роднинска отстъпка. И тази истина го удари по-силно от всяка моя реплика.
— Аз все пак съм се прибрал у дома! — опита се да си върне разклатеното величие той, като повиши тон и направи крачка към мен. — Имам право да легна и да си почина в собствения си апартамент!
— Апартаментът беше мой още преди брака — напомних тихо аз, но в гласа ми имаше такава твърдост, че сякаш ключовете в ключалката звъннаха сами.
Думите му за „вкъщи“ увиснаха между нас като лошо измислена шега. Май за първи път през всичките ни години заедно Димитър Цветанов си спомни този факт не от сметките за жилището, а от начина, по който го казах. Последните остатъци от самоувереността му се смъкнаха от него. Стоеше в коридора като човек, дошъл да си почива някъде, където всички вече си бяха отдъхнали от него.
— Тази нощ няма да спиш тук, Димитре — произнесох отчетливо, дума по дума. — И няма да се разположиш на дивана като господар. Ако искаш да се върнеш при семейството си, няма да започнеш с вечеря. Ще започнеш с разговор с децата, с извинения и със семеен психолог.
Йоана Старозагорскиа не каза нищо. Само се обърна и влезе в стаята си. Щракването на заключената врата прозвуча в притихналия коридор по-силно от всяка кавга. Това беше удар, от който не можеше да го предпази нито една пълна чанта с дрехи.
Димитър Цветанов ме погледна объркано, сякаш чакаше всеки момент да се засмея и да призная, че всичко е било шега.
Но аз не се усмихнах.
— Ключовете остави на шкафчето, Димитре — казах спокойно. — И затвори добре след себе си. Течението у нас не започна от входа. Започна в мига, в който нарече децата си табор.