Първо го нахрани с домашни банички, като през цялото време въздишаше над това колко бил „изпосталял“. После обаче извади от чекмеджето лист хартия. На него имаше списък. Със задачи.
Димитър Цветанов ми се обади в сряда. По кухото ехо в слушалката личеше, че стои някъде върху гол бетон.
— Мар… — гласът му звучеше като на ранена чапла. — Тя ме накара да сменям настилката на балкона. А утре заминаваме за вилата. Решила е да изкореняваме някакъв стар пън и да изнасяме боклуци от тавана.
— Смяната на заниманието е най-добрата почивка! — отвърнах аз с почти празничен ентусиазъм. — Нали отиде да търсиш спокойствие? Радвай се на тишината и на полезния физически труд.
На третия ден той избяга.
В петък вечерта се стовари в антрето ни — смачкан, прашен, попил миризмата на стари дъски, мазе и пълно поражение. Метна сака си на пода с такъв глух тътен, сякаш вътре беше пренесъл половината тухли от вилата.
— Гладен съм като вълк — обяви Димитър Цветанов, докато събуваше маратонките си. — Какво има за вечеря?
Очевидно беше решил, че наказанието е приключило. Че аз веднага ще литна към печката да топля манджа, ще преглътна всички обиди, а децата ще изскочат с радостни писъци, сякаш пред тях се е върнал герой от далечен поход.
Излязох от кухнята бавно, избърсвайки ръцете си в кърпа. Зад мен безшумно се появи Йоана Старозагорскиа.
— Здрасти, тате — каза дъщеря ни с равен, леден тон. — Отпочина ли си от нас?
Димитър Цветанов замръзна. Подготвената му усмивка на уморен, но великодушен господар се свлече от лицето му и изчезна някъде около яката.
— Ти не избяга от шума, Димитре — казах аз, без да откъсвам поглед от очите му. — Избяга от отговорността. И сега не се върна при семейството си, а при вечерята. Затова тази вечер вечеря за теб няма.
Той понечи да възрази, но в същия миг телефонът ми, оставен върху шкафа, започна да звъни. На екрана светеше: „Снежана Маришкиа“. Натиснах високоговорителя без секунда колебание.
— Марийче! — бодро зачурулика свекърва ми от слушалката.