— Само че е сбъркала помощта с контрол — прекъснах го аз.
Гласът ми вече беше изгубил и последната капка престорена мекота. В него останаха единствено хладна яснота и факти, които нямаше как да се заобиколят.
Приближих се до Борис. Внимателно, без резки движения, но достатъчно твърдо, измъкнах новия ключ от вцепенените му пръсти. После се обърнах и го оставих върху шкафчето за обувки. Не пред Светлана Иванова. Пред него.
Жилището го изплащахме заедно. Наполовина. Затова в този дом нямаше място за еднолични решения кой да получава трети комплект ключове.
— Правилото тук е съвсем просто, Борис — произнесох бавно, отчетливо, така че и двете свидетелки да чуят всяка дума. — Ключове от апартамента имат само хората, които живеят в него. Всички останали идват, когато са поканени, и звънят на вратата. Изключения няма да има. За никого.
Преместих поглед към Светлана Иванова, чието лице вече се наливаше с тъмночервен цвят. Подготвеният от нея ключодържател с мъдрата сова издрънча жално, когато потъна обратно в бездънната ѝ чанта. Тефтерчето за контролни бележки така и остана неотворено.
— Приятна вечер, Светлана Иванова. И на вас, Галина Петрова. Сигурна съм, че изложбата ще ви хареса.
Свекърва ми не успя да намери отговор. Два пъти отвори уста, сякаш въздухът можеше да ѝ подскаже правилните думи, но такива не се появиха. Накрая се завъртя рязко, дръпна дръжката на входната врата и почти излетя към стълбището, без дори да се сети да се сбогува.
Галина Петрова се шмугна след нея с онова особено оживление на човек, който вече си представя как ще преразкаже случката на целия вход, само че, разбира се, в далеч по-удобни за слушане цветове.
Бравата щракна. Останахме само двамата.
Борис стоеше насред коридора и гледаше тъпо към ключа, оставен върху шкафчето, сякаш беше някакво доказателство за престъпление.
— Ти изгони майка ми пред чужд човек — изрече най-сетне той.
В гласа му имаше обида, но не и смелост за истински спор.
— Не съм изгонила майка ти, Борис. Затворих вратата пред нахалното ѝ любопитство. Това са две различни неща.
Замълчах за миг и го погледнах право в очите.
— Днес ти не ѝ даде просто ключ. Даде ѝ разрешение да се държи така, сякаш аз съм част от обзавеждането в собствения си дом. И точно това ще изясняваме оттук нататък. Следващия път, преди да правиш дубликати, научи първо най-важното — да питаш жена си.
Взех лъскавия ключ от шкафчето и го хвърлих в чекмеджето за дреболии. Металът иззвънтя силно, кратко и окончателно.
— Утре, пред мен, ще го занесеш на ключаря и ще го помолиш да го изпили обратно като заготовка. Ако толкова държиш на спомен, ще направим от него ключодържател с надпис: „Първо попитай жена си“. А докато не разбереш разликата между „майка ми се тревожи“ и „майка ми получава достъп“, ключове от нашия апартамент няма да даваш на никого. Дори на теория.
Обърнах се и тръгнах към стаята.
В жилището настъпи тишина.
Защото един дубликат се прави за десет минути. Но уважението към чуждите граници не се изработва в ключарско ателие.