— Да се грижим, естествено! — плеснах театрално с ръце. — Вие през деня ще идвате у нас: ще надниквате в хладилника, ще преглеждате сметките, ще проверявате дали бельото е подредено по рафтовете. А аз след работа — право при вас! Без да звъня, нали сме свои хора.
Ще отворя аптечката ви — да видя дали лекарствата не са с изтекъл срок. Ще огледам шкафовете, да не би да сте натрупали излишни боклуци. Ще разчистя старите буркани от терасата, че ги пазите от години, сигурно вече праховите акари са си основали държава там. Ще преброя касовите бележки от магазина — може пък да давате прекалено много пари, а после Борис да трябва да ви помага. Все пак сме едно семейство! Никакви заключени врати, само пълен контрол… пардон, грижа! Нали така, Галина Петрова?
Обърнах се рязко към съседката. Тя преглътна на сухо, очите ѝ се разшириха и съвсем несъзнателно направи половин крачка назад, към спасителната входна врата.
Лицето на Борис започна да избледнява с такава скорост, че заприлича на стара мазилка. Най-сетне до съзнанието му стигна в какъв капан се беше вкарал сам. Искаше да се покаже като глава на семейство, а на практика беше довел жена си на домашна проверка, сякаш съм наемателка, на която са назначили надзирател.
Светлана Иванова притисна чантата си към гърдите така отчаяно, все едно вече бях посегнала да изхвърля безценните ѝ буркани и да броя пенсията ѝ стотинка по стотинка.
— Миленче, ти наред ли си? — прошепна тя, изгубила напълно онзи сиропиран, показно благ тон. По лицето ѝ избиха червени петна. — Там е моето лично пространство! Там са ми документите, бельото, парите! Нямат работа чужди хора да ми ровят из шкафовете без разрешение!
Замълчах точно три секунди. Достатъчно дълго, за да остане всяка нейна дума да виси във въздуха и да стигне до ушите на съседката.
— Чужди хора? — повдигнах иронично вежда. — Колко любопитно. Допреди минута бяхме „младото семейство“, което едва ли не не може да оцелее без опитно око в чекмеджетата с бельо. А сега изведнъж аз съм чужд човек? Значи вашето лично пространство е свещено и трябва да се уважава. А нашият с Борис дом какво е — разграден двор и филиал на вашия килер за внезапни инспекции?
В коридора настъпи такава тишина, че от кухнята се чуваше равномерното бучене на хладилника. Галина Петрова, заради която очевидно беше устроено цялото това представление, внезапно изгледа приятелката си много внимателно.
— Светлано, ама ти сама го каза — лично пространство. А на младите тяхното не им ли е лично? — обади се тя.
В погледа ѝ нямаше съжаление. Имаше просто, трезво разбиране колко евтино и лицемерно приятелката ѝ се опитваше да си осигури пропуск за чужд живот, прикривайки го с думата „грижа“.
Борис направи жалък опит да спаси останките от авторитета си и издаде някакъв неясен звук:
— Милена, защо преувеличаваш? Мама просто искаше да помогне.