само с една ръка.
Совата очевидно трябваше да въплъщава всевиждащото око. А тефтерчето — списъка с бъдещите наказателни мерки.
— Борис ми каза, че сте ми подготвили изненада! — изпя свекърва ми, без дори да си направи труда да съблече шлифера. — А аз, да знаете, все за вас мисля, мира нямам. По цял ден сте на работа. Я ютия ще остане включена, я някоя тръба ще избие. Пък и домът си иска стопанско око, нали така!
Тя млъкна за миг, колкото Галина Петрова да осъзнае величието на майчината саможертва, после поднови настъплението:
— Ще наминавам през деня, ще ви сваря прясна супичка, ще поразтребя шкафовете. Че при вас все някакви бележки и сметки се търкалят по масата — човек не може да разбере платени ли са, не са ли. В хладилника продуктите залежават, защото някой не гледа сроковете.
Светлана Иванова присви очи с престорена нежност и извади най-тежкия си довод:
— Нашата Миленка е добро момиче, няма спор, но е млада, разсеяна. Един контрол никак няма да ѝ навреди — произнесе тя с усмивка, сякаш току-що ме беше увила в памук и подредила на рафта при чупливите стоки с дефект. — Нали, Галинче? Младите трябва да се държат под око!
Галина Петрова веднага закима покорно като пружинена фигурка на таблото на кола:
— Ох, резервен ключ при майката — това си е направо свято нещо! Каква помощ само! И моята снаха, например…
Борис изправи рамене и с вида на човек, който току-що е решил съдбата на две царства, бръкна в джоба си и извади дубликата.
— Ето, мамо. Вземи го. За да си спокойна.
Той ѝ подаде ключа. Свекърва ми ме погледна победоносно. Шах и мат, Миленка. И то пред свидетел.
Само че аз не започнах да трошa чинии. Съвсем невъзмутимо отидох до малкия шкаф, дръпнах горното чекмедже и извадих моята връзка със стари резервни ключове. С едно бързо движение откачих празния пластмасов ключодържател с логото на автокъща.
— Каква великолепна идея, Светлана Иванова! — гласът ми беше мек като кашмир, но някъде отвътре звънтеше тънък метал. — Борис, ти си истински гений. В днешно време без пълна взаимопомощ просто не може.
Пристъпих плътно към свекърва си. Тя вече протягаше свободната си ръка към ключа на Борис, но широката ми, абсолютно ледена усмивка я закова на място.
— Според мен семейната загриженост трябва да действа и в двете посоки — продължих аз, без да откъсвам очи от нейните. — Сигурността е взаимна работа. На вас кръвното ви играе, възрастта не е за подценяване, а тръбите в стария панелен блок са си тръби. Човек никога не знае! Затова предлагам да се разменим още сега. Вие ни давате вашия ключ, а ние тържествено ви връчваме нашия.
Светлана Иванова примигна. Вграденият скенер в очите ѝ явно даде системна грешка. Зад нея Галина Петрова сякаш забрави да диша.
— И за какво ви е моят ключ? — изскърца подозрително Светлана Иванова и бавно отпусна ръка.
— Как за какво? — попитах аз с престорено недоумение и радост в гласа.