— Ключът за майка ми вече е изваден. Довечера ще ѝ го дадем — съобщи Борис, докато закопчаваше якето си с изражението на човек, който току-що е продал личното ми пространство с роднинска отстъпка.
Това не прозвуча като предложение за обсъждане, а като прогноза за неизбежно бедствие: примири се, Милена, към нас се движи циклонът „Светлана Иванова“.
Погледнах лъскавото метално парче в ръката му. Съвсем ново. Назъбено. Точно като самата идея.
Не вдигнах скандал. Истерията е оръжие за онези, които вече нямат други ходове, а викането в семейни спорове само доказва, че аргументите са свършили. Просто застинах с кърпата в ръце и започнах трезво да преценявам бойното поле.
Трябва да се знае едно: свекърва ми никога не идва „ей така, за малко“. Последния път тя уж случайно подреди подправките ми по азбучен ред, изхвърли буркан скъп сос, понеже „цветът му бил съмнителен“, и после три дни обясняваше на Борис, че във фризера ни храната се съхранявала „без никаква система“.
Нейните посещения приличат на внезапна проверка от санитарни инспектори, данъчни и социални служби едновременно. До този момент границата на нашата територия се пазеше от необходимостта да звънне на домофона, което ми осигуряваше поне три минути за отбранителна подготовка. Сега явно някой беше решил да събори тази граница.
— Няма да дойде сама — добави Борис уж между другото, без да ме поглежда. — Ще бъде с Галина Петрова. Двете щели да ходят на някаква изложба и по пътя ще се отбият за пет минути.
Разбира се. Изложба. Галина Петрова беше съседката на майка му — жената с най-дългия език в целия ни квартал и почетен говорител на местното стълбищно радио.
Изборът на свидетелка беше направо стратегически и мислено дори ръкоплясках на Борис. Сметката беше ясна като детска сълза: пред външен човек, при това толкова бъбрив, интелигентната снаха Миленка няма да започне да отстоява права, ще се засрами да каже „не“ и кротко ще преглътне нашествието.
„Роднинската загриженост е като булдозер — ако не се отместиш навреме, ще те асфалтират с любов, докато не изгубиш пулс и лични граници“, помислих си философски.
Точно в шест вечерта двете тържествено нахлуха в антрето ни. Светлана Иванова сияеше като излъскан самовар на богата сватба. Галина Петрова пристъпваше скромно зад нея, изпълнявайки ролята на масовка при исторически триумф.
Още щом прекрачи прага, погледът на свекърва ми заработи като скенер за баркодове. Първо обходи шкафа за обувки — да не би ботите да са накриво. После закачи огледалото — има ли петна. Накрая се стрелна към хола.
В ръцете си носеше огромна чанта, от чиито недра веднага, като фокусник заек, измъкна масивен ключодържател във формата на сова и пухкаво тефтерче със спирала, след което ловко ги прихвана заедно.