— Стефка Георгиева, моля ви, без тези сцени.
— Без какво?! Без истината ли?! — Жената вече крачеше към масата, подпряла ръце на кръста си. — Ти май изобщо не разбираш какво представляваш тук! Нито си стопанка, нито си нормална съпруга!
— Мамо, стига вече — Александър се показа от стаята, рошав, по тениска, с физиономия на човек, когото са измъкнали насила от съня.
— Няма да стига! — гласът на Стефка Георгиева се извиси още повече. — Като не ѝ харесва, да си ходи при майка си!
Мария остана неподвижна за миг. После кимна. Спокойно. Бавно. Почти без изражение.
— Добре.
Изправи се, взе папката с документите — същата, в която бяха справката от Имотния регистър, договорът за ипотеката и всички платежни документи за последните три години — и тръгна към спалнята. Отвори гардероба и извади предварително приготвена пътна чанта. Александър я наблюдаваше от прага.
— Мария, какво правиш? Къде тръгна?
— При мама — отвърна тя просто.
— Сериозно ли говориш? Заради едни думи?
Мария дръпна ципа на чантата. Прибра телефона, зарядното, ключовете за колата. Папката с документите постави най-отгоре.
— Напълно сериозно.
Стефка Георгиева стоеше в коридора и мълчеше — за първи път тази сутрин. Може би не беше очаквала подобно развитие. Вероятно си мислеше, че Мария, както винаги, ще преглътне, ще се скрие в банята, после ще излезе и животът ще продължи, сякаш нищо не се е случило.
Но Мария отвори входната врата, излезе и я затвори след себе си тихо. Без трясък.
В асансьора сведе поглед към папката в ръцете си. Документите за жилището. Три години вноски. Нейният апартамент.
Телефонът завибрира. Александър звънеше още след втората минута. Тя отказа повикването. После той набра пак. Тя отново прекъсна. Пъхна телефона в джоба си и излезе на паркинга.
Колата запали от първия път. Добър знак.
Майка ѝ живееше в другия край на града — около четиридесет минути път, ако нямаше задръствания. Мария караше по широкия булевард и с изненада усещаше, че в главата ѝ е необичайно тихо. Нямаше мисли. Нямаше „ами ако“. Нямаше „може би прекалих“. Само пътят, светофарите и радиото, пуснато съвсем тихо.
Телефонът звъня още три пъти. Два пъти беше Александър, веднъж — непознат номер. Тя не вдигна.
Майка ѝ отвори вратата, преди Мария да успее да натисне звънеца — явно я беше видяла през прозореца.
— Влизай. Чаят вече е готов.
Не попита какво се е случило. Не ахна, не започна да кърши ръце. Просто пое чантата, остави я в ъгъла и двете седнаха в кухнята — както някога, когато Мария беше дете, една срещу друга, с чаши в ръце.
— За дълго ли? — попита майка ѝ.
— Още не знам — призна Мария честно.
Майка ѝ кимна и доля още чай.
Александър се появи на следващия ден, в неделя, малко преди обяд. Позвъни. Мария го видя през шпионката — стоеше пред вратата с разкопчано яке и виновен вид. Класика.
Тя отвори.
— Мария, хайде да поговорим — каза той и влезе в антрето, като се огледа така, сякаш не беше дошъл при тъща си, а на делова среща. — Мама се изпусна. Знаеш я каква е понякога…
— Александър. — Мария скръсти ръце пред гърдите си. — Дошъл си да се извиниш или да я оправдаваш?
Той се поколеба.
— Ами… и двете, може би.
— Тогава започни с първото.
Лицето му леко се сви. Съвсем едва забележимо, но тя го улови. Познаваше тази физиономия — появяваше се всеки път, когато от него се искаше нещо точно и ясно, а то му беше неудобно. Александър не обичаше конкретиката. Конкретиката водеше след себе си отговорност.
— Извинявай — каза накрая. — Трябваше да говоря с нея по-рано. Права си.
— Когато наистина говориш с нея и когато тя се върне в собствения си апартамент, обади ми се. Тогава ще се прибера.
Александър отвори уста.
— Мария, тя не може просто така…
— Има си жилище — прекъсна го тя спокойно. — Ремонтът там приключи отдавна. Преди осем месеца.
Той си тръгна след двадесет минути — без да постигне нищо. А в кухнята майка ѝ намери повод за кратък, но напълно точен коментар:
— Добро момче. Жалко, че още е мамин син.
В понеделник Мария отиде на работа както обикновено — в девет, с кафе от машината във фоайето. Колегите или не забелязаха нищо, или се престориха, че не забелязват. Денят мина бързо — сезонът беше силен, имаше резервации, туристически пакети, клиенти, телефони. Към шест вечерта тя почти беше забравила, че животът ѝ се е променил.
Почти.
В сряда ѝ се обади Стефка Георгиева. Мария гледа известно време екрана и се чудеше дали да приеме разговора. Накрая вдигна.
— Мария — гласът на свекърва ѝ беше необичайно нисък. Почти човешки. — Ти си зрял човек. Не може така — да вземеш и да си тръгнеш.
— Може — отвърна Мария.
— Аз може би казах повече, отколкото трябваше…
— Стефка Георгиева, нека бъдем честни. Вие живеете в моя апартамент вече осем месеца. Аз плащам ипотеката. Вие каните гости, не чистите след себе си и изхвърляте мои вещи. Това не е „казах повече“. Това е модел на поведение.
Настъпи пауза.
— Какъв модел пък сега — изсумтя свекърва ѝ, и в този миг старата нотка отново проби: остра, позната, нападателна. — Апартаментът е на твое име само защото кредитната история на Александър беше развалена. По човешки погледнато, жилището пак си е негово.
Мария едва не се изсмя. „По човешки.“
— Разбрах позицията ви — произнесе тя равномерно. — Довиждане.
И прекъсна разговора.
Същата вечер извади папката с документите и още веднъж, бавно и внимателно, прегледа всичко. Договор за ипотечен кредит — кредитополучател Димитрова М. А. Справка от Имотния регистър — собственик Димитрова М. А. Платежни нареждания — платец Димитрова М. А. Всичко беше изрядно. Всичко беше нейно.
После отвори банковото приложение и погледна оставащата сума по кредита. Оставаха още четири години плащания.