Силвия протегна ръка към тетрадката. Разтвори я на първата страница, но почти веднага я затвори, сякаш думите отвътре я бяха опарили.
— Не тук — прошепна. — У дома ще я прочета. Може ли?
— Може — отвърна Елена.
Излязоха заедно от поликлиниката. Навън вече се беше стъмнило. Уличните лампи светеха през една, а по мокрия асфалт се разливаха бледи жълти петна. Силвия вървеше до нея, но с половин крачка напред — с онази уверена походка на човек, който минава по същия път всеки ден и го знае наизуст.
— Синът ми Калоян е вкъщи — каза тя след малко. — На дванайсет е.
— Аз имам Николай. На девет.
— Значи са братовчеди.
И двете млъкнаха. Думата остана между тях — странна, нова, непохватна, като дреха, облечена за първи път и още чужда на тялото.
До пешеходната пътека Силвия спря. Извади телефона си, погледна екрана, после го прибра обратно в джоба.
— Елена.
— Да?
— Наистина ли ме е търсила?
— Три години. Полиция, адвокати, писма. Опитвала е всичко. Никой не ѝ е отговарял.
— А после?
— После съм се родила аз. И тя е решила, че трябва да продължи да живее. Не те е забравила. Просто е затворила тази болка някъде дълбоко.
Силвия кимна едва забележимо. Светофарът светна зелено и освети пътеката, но те не помръднаха.
— Мразех я — каза тя тихо. — Цял живот. Мислех си: оставила ме е на баща ми и е продължила, все едно не съществувам.
— Идвала е тук. Намерих билет.
— Знам.
— Знаеш?
— Видях я преди две години. Стоеше от другата страна на улицата, срещу поликлиниката. Беше със сиво палто. Едното копче се държеше едва-едва, на един конец. Бях излязла да изпуша цигара. Погледнах натам и я познах. По очите.
— И не отиде при нея?
— Не.
Останаха на място. Зеленото угасна, дойде червено, после пак зелено.
— Нито една от нас не е направила крачката, Силвия.
— Да.
— А тя не е намерила сили да дойде при теб.
— Три поколения страхливки.
Елена я погледна. Силвия не отвръщаше поглед — гледаше право напред, към светофара, към платното, към самотната лампа над тях.
— Или три поколения жени, които са се бояли да не изгубят още веднъж — каза Елена.
Силвия се обърна към нея. Под светлината на лампата се виждаше, че носът ѝ е зачервен. Може би от студа. Може би не.
— Ела у нас — каза тя. — Ще пием чай. Калоян сигурно вари макарони. Само това може да готви.
— Добре. Да вървим.
Жилището ѝ беше малко, едностайно, на първия етаж. В антрето имаше два чифта маратонки и едни обувки. На закачалката висяха яке и синя ученическа раница с нашивка на футболен отбор.
Калоян се показа от кухнята. За дванайсетгодишен беше висок, слаб, с тъмни вежди — същите като на майка си.
— Мамо, коя е тази жена?
— Това е Елена — каза Силвия. — Моята сестра.
Момчето премигна. Погледна Елена, после майка си, после пак Елена.
— Ти имаш сестра?
— Оказва се, че имам.
Той само сви рамене и се обърна обратно към кухнята.
— Сварих макарони за двама. Ама мога да сложа още.
— Сложи — каза Силвия.
Елена събу обувките си. В антрето миришеше на макарони и на още нещо. Отначало не успя да го улови. После разбра.
Лавандула.
Съвсем слаб, почти незабележим аромат, идващ от шкафа, където висяха дрехите на Силвия.
Останаха в кухнята почти до полунощ. Калоян си легна, но от стаята му се чуваше приглушено мърморене — гледаше нещо със слушалки, ала звукът пак се промъкваше навън.
Силвия четеше тетрадката бавно. Плъзгаше пръст по редовете, както правят децата, когато се учат да четат. Понякога спираше. Затваряше я. След минута пак я отваряше.
Елена държеше чаша чай. Беше бяла, с тънка пукнатина по ръба. Чаят отдавна беше изстинал, но тя не го забелязваше.
— Пише, че съм била червена и с черни косички — каза Силвия.
— Да.
— И сега се изчервявам лесно. Виж.
Тя вдигна глава. Лицето ѝ беше мокро.
— Виждаш ли?
Елена виждаше. Червените петна по шията, до ключиците, там, където яката на домашната ѝ дреха беше разкопчана. И очите — кафяви, блестящи, същите като очите на майка им.
— Силви.
— Какво?
— Тя те е обичала. През целия си живот. Всеки ден. Просто не е знаела как да го каже. И не е знаела как да се върне.
— Знам.
— Откъде?
— Защото и аз съм същата. Стоях от другата страна на улицата и не отидох. Знаех адреса ѝ и не тръгнах. Видях я в указателя и затворих страницата.
Тя остави тетрадката върху масата.
— Всички в това семейство сме еднакви. Стоим срещу пътя и ни е страх да пресечем.
Елена се прибра с последния влак. Във вагона почти нямаше хора — възрастен мъж с вестник и момиче със слушалки. Тя гледаше в тъмното стъкло и виждаше собственото си отражение. Лицето ѝ беше уморено, но някак различно. Нещо вътре в нея се беше разместило. Не се беше подредило. Само се беше размърдало от мястото си.
Извади телефона и набра Дарина.
— Даре.
— Намери ли я?
— Намерих я.
— Жива ли е?
— Жива е. Медицинска сестра. Има дванайсетгодишен син. Вари макарони.
— И?
— Тя е знаела за майка. Майка е знаела за нея. И двете са знаели една за друга. И двете са мълчали.
Дарина издиша дълго, със свистене, сякаш беше задържала въздуха си през цялото време, докато чакаше този разговор.
— А наследството?
— Даре.
— Какво?
— Апартаментът е на името на майка. Наследнички сме двете. Аз и Силвия. По закон — наполовина.
— Ще ѝ кажеш ли?
— Вече ѝ казах. А тя ми отвърна: „Не ми трябва апартамент. Трябва ми сестра.“
Настъпи пауза. После Дарина се засмя — тихо, задавено, така както човек се смее, когато гърлото му е стегнато от сълзи.
— Ето, нали ти казах да не тичаш веднага при нотариуса.
— Права беше, Даре.
— Знам.
— Откъде?
— Защото при нотариус винаги можеш да отидеш. А хората можеш да ги изгубиш, докато подреждаш документи.
Месец по-късно наследството беше оформено. И от двете. Силвия дойде в Пловдив за първи път от двайсет години. Застана във входа на стария блок и дълго гледа пощенската кутия с фамилията „Орлова“.
— До края не си е сменила фамилията.
— Не — каза Елена.
Качиха се до третия етаж. Четиринайсет стъпала. Силвия ги броеше на глас. Елена потръпна — тя самата винаги ги броеше.
В апартамента миришеше на лавандула. Елена отвори прозореца. Силвия остана в стаята и се загледа в гардероба с дървените закачалки, увити с парчета плат.
— У дома имам същите.
— Закачалки?
— С плат. Никога не съм знаела откъде ми е дошло. Просто винаги съм ги правела така.
Елена седна на дивана. Силвия се отпусна до нея. Между тях лежеше тетрадката.
— Ще продаваме ли апартамента? — попита Силвия.
— Не знам. Не днес.
— Добре.
Седяха в жилището на майка си — две сестри, които четирийсет години не бяха знаели една за друга. Зад прозореца по корниза пристъпваха гълъби, сиви, едри, свикнали с мястото. На перваза стоеше чаша със засъхнала вода на дъното. Майка им не беше успяла да я измие.
Елена стана, отиде до мивката и пусна водата. Изми чашата. После я прибра в шкафа.
Силвия я наблюдаваше. След малко каза:
— Майка щеше да направи същото.
Елена не отговори. Остана до мивката с мокри ръце и слушаше как зад стената у съседите работи телевизорът.
Прогнозата обещаваше дъжд.