Нямало подаден сигнал за отвличане, защото според тях отвличане не съществувало. Той бил баща ѝ.
Майка ѝ потърсила и адвокат. Той я посъветвал да заведе дело, с което съдът да определи при кого трябва да живее детето. Тя подала документите. Заседанието било насрочено чак след четири месеца. Горан не се появил. Новия му адрес никой не знаел. Делото останало да виси във въздуха.
„Спрях да търся, когато Елена навърши две. Не защото бях забравила. Не. Просто всеки ден живеех с тази празнина, с тази пробита рана вътре в мен, а до мен имаше малко дете, което ме гледаше и не разбираше защо майка му плаче. Тогава реших: Елена няма да расте в дом, в който майка ѝ постоянно ридае. Ще заключа всичко. Ще го затворя плътно. Като консерва. И ще продължа да живея.“
Елена седеше в заседателната стая, вперила поглед през прозореца към паркинга, и броеше колите. Седемнайсет. После ги преброи пак. Осемнайсет. Докато броеше, беше пристигнала още една — сребриста.
Майка ѝ наистина беше заключила всичко. Като консерва. И беше живяла така четирийсет години.
Дарина ѝ беше казала да не бърза. Но Елена вече не можеше да спре.
През интернет намери телефона на поликлиниката във Велико Търново. Обади се на регистратурата и попита дали там работи медицинска сестра на име Силвия Калинова.
— Работи. А вие по какъв повод я търсите?
— Личен е.
— На смяна е до шест. Обадете се следобед, тогава ще е в процедурния кабинет.
Елена затвори. Погледна часовника. Беше обед. До края на смяната оставаха шест часа. А пътят с влак до Велико Търново беше около четири.
Тя набра Антон.
— Тръгвам за Велико Търново.
— Днес ли?
— Днес.
От другата страна настъпи кратко мълчание. После той каза:
— Ще взема Николай от училище. Не се тревожи.
— Антон.
— Да?
— Благодаря ти.
— За кое?
— Че не ме питаш защо.
Той изсумтя тихо. Познат звук — топъл, леко дрезгав.
— Защото знам защо.
Влакът се влачеше бавно и спираше почти на всяка гара. Елена седеше до прозореца, опряла слепоочие в стъклото. То беше студено, мътно, нашарено със следи от засъхнал дъжд. Навън се редуваха огради, промишлени дворове, редици дървета. После ниви. После пак огради.
Мислеше за майка си. За това как всяка неделя ѝ звънеше и питаше за Николай. В кой клас е? Какво чете? Обича ли математиката? А за Силвия никога не беше попитала. Никога не се беше изпуснала. Нито една случайна дума през всички тези години. Каква сила трябва да имаш, за да мълчиш така. Или каква болка.
А може би майка ѝ беше ходила във Велико Търново. Онзи билет в джоба на палтото. Може би беше видяла Силвия. Отдалече — от другата страна на улицата, пред входа на поликлиниката. Стояла е и я е гледала как отива на работа с бялата си престилка. И после се е върнала обратно.
Елена извади тетрадката и я отвори на последния запис. Почеркът там вече беше друг — по-ситен, по-несигурен, буквите се накланяха и бягаха надясно.
„Щом четеш това, значи мен вече ме няма. Приживе не успях да ти кажа. Опитвах. Всеки път спирах. Страхувах се, че ще ме погледнеш по друг начин. Че ще попиташ: как можа. Не можах. Това е моят отговор. Не успях да я задържа, не успях да я намеря, не успях и да ти разкажа. Три пъти не успях. Силвия е във Велико Търново. Знам го от 2014 година. Ходих. Видях я. Прилича на баща си. Същите вежди — тъмни, почти събрани над носа. Не се приближих. Уплаших се.“
Записът свършваше рязко. Нямаше дата. Нямаше подпис.
Елена затвори тетрадката, прибра я в чантата и дръпна ципа. Влакът се люшна на завой. След малко през прозореца се появи табела: „Велико Търново — 12 км“.
Поликлиниката беше на ъгъла — триетажна, жълтеникава сграда, с олющена мазилка около входа. На стълбите пушеше жена в син медицински екип и бели гумени обувки. Елена мина покрай нея, влезе във фоайето, качи се на втория етаж и намери процедурния кабинет.
Вратата беше леко открехната. Отвътре се чуваше дрънчене на метал.
Елена почука с кокалчетата на пръстите си по касата.
— Влезте.
Тя пристъпи вътре.
Зад бюрото седеше жена на около четирийсет и пет. Тъмната ѝ коса беше прибрана на кок. Веждите ѝ почти се срещаха над носа. Имаше широки скули. Ръцете ѝ бяха силни, с късо изрязани нокти. На безименния пръст нямаше халка, но беше останала светла следа там, където някога е стояла.
Жената вдигна глава. Очите ѝ бяха кафяви, леко дръпнати. Като на майка ѝ.
— За процедура ли сте? Записванията приключиха в пет.
— Не. Не съм за процедура.
Жената свали ръкавиците си. Бавно, една по една. Остави ги в металната табличка.
— Тогава с какво мога да ви помогна?
Елена остана до вратата. Чантата висеше на рамото ѝ, тетрадката беше вътре. Краката ѝ сякаш се бяха залепили за пода. Четири часа във влака беше повтаряла тази фраза — по един начин, по друг, наум и почти беззвучно. А сега стоеше насреща ѝ и не можеше да изрече нищо.
— Вие ли сте Силвия?
— Да.
— Силвия Калинова?
Жената се изправи в стола си. Нещо в лицето ѝ се промени, сякаш невидима струна се опъна.
— Да. А вие коя сте?
— Казвам се Елена. Елена, дъщеря на Горан Костов.
Тишина. Зад стената някакво радио мърмореше приглушено. В коридора някой премина, влачейки подметки по пода.
Силвия я гледаше, без да мига. После много бавно сложи и двете си ръце върху бюрото, с длани надолу, и каза:
— Седни.
Останаха в процедурния кабинет. Две жени от двете страни на бюрото. Между тях — табличка с ръкавици, стъклени шкафове с ампули, мирис на спирт и йод. Елена говореше. Силвия слушаше.
— Майка почина преди седмица. В апартамента намерих твоето удостоверение за раждане. И една тетрадка.
— Тетрадка?
— Писала е. За теб. За това как баща ни те е отвел.
Силвия се облегна назад. Столът беше медицински, въртящ се, с кръгла седалка. Изскърца.
— Той не ме е отвел. Изведе ме. Била съм на две. Не помня нищо.
— Знаеше ли за нея? За майка ни?
— Знаех, че съществува. Баща ми ми каза, когато бях на шестнайсет. Тогава вече пиеше много. Говореше объркано. Каза ми: майка ти е в Пловдив, но няма време за теб. Родила си е друго дете.
Елена стисна ръба на бюрото. Пръстите ѝ побеляха.
— Това не е вярно.
— Знам. Сега го знам. Тогава му повярвах.
— Не се ли опита да я намериш?
— Опитах. На двайсет и две. Отидох в Пловдив, намерих адреса по указател. Стоях пред входа. Видях я как излиза. С едно момиче. На около петнайсет.
Елена затвори очи за миг.
— Това съм била аз.
— Разбрах го после. Тогава видях само едно: тя има дъщеря, двете са заедно, смеят се. Обърнах се и си тръгнах.
— Защо?
— Защото се уплаших. Че съм излишна. Че ме е заменила с теб и така ѝ е добре.
Елена отвори чантата, извади тетрадката и я остави върху бюрото.
— Прочети я.