Елена рядко си позволяваше да си тръгне от работа преди края на деня. Последните месеци бяха изтощителни — отчети един след друг, съвещания без край, спешни задачи, които сякаш нарочно изникваха точно когато човек вече посягаше към чантата си. Но днес всичко се нареди необичайно добре. Началникът внезапно освободи служителите по-рано и Елена реши да зарадва децата с малък празник без повод.
На път за вкъщи тя се отби в магазина. Купи любимите сладкиши на дъщеря си, прясно изпечени кифлички за сина си и голяма диня, за която децата настояваха вече няколко дни. Настроението ѝ беше почти леко, необичайно светло. Дори летният зной не я дразнеше — напротив, напомняше ѝ приятно, че уикендът е съвсем близо. Докато се качваше по стълбите, Елена вече си представяше как децата ще се втурнат към нея, ще започнат да говорят едновременно за всичко, което им се е случило, после ще обядват заедно и ще пуснат някой филм. Тези обикновени мигове винаги са били по-ценни за нея от скъпи подаръци, почивки и шумни жестове.
Но щом стигна до вратата на апартамента, в гърдите ѝ се надигна странно безпокойство. Отначало си помисли, че ѝ се е причуло. Зад вратата някой плачеше. Елена застина. Плачът беше детски. Сърцето ѝ болезнено се сви. Тя бързо извади ключовете и отключи.
Гледката в антрето я накара да замръзне на място.
На пода бяха оставени два големи плика, натъпкани догоре с детски дрехи. До тях бяха разпилени любимите играчки на малкия ѝ син, а няколко книги на дъщеря ѝ лежаха нахвърляни на купчина до стената. Сред целия този хаос стоеше Диана Цветанова. Свекървата сгъваше дрехи с делови вид и ги тъпчеше в пликовете, сякаш се готвеше за преместване. Или сякаш възнамеряваше да изнесе някого от дома.
Малкият Веселин седеше на дивана и бършеше сълзите си с ръкава на тениската. Десетгодишната Златка стоеше до него объркана, пребледняла и напълно безпомощна. Щом видя майка си, момичето веднага се хвърли към нея.
— Мамо, баба каза, че отсега нататък трябвало да живеем по друг начин…
— Какво става тук? — попита Елена тихо.
Диана Цветанова дори не се обърна веднага. Първо подреди внимателно поредната купчина дрехи, намести плика, сякаш това беше най-важното нещо на света, и чак тогава погледна снаха си. По лицето ѝ нямаше нито следа от притеснение или вина. Напротив — изглеждаше така, сякаш именно Елена беше дошла неканена.
— Най-после се появи — произнесе свекървата ледено. — Вече се чудех кога ще благоволиш да се прибереш.
— Попитах какво става тук.
— Въвеждам ред.
— В детските вещи?
— В апартамента.
Елена бавно премести поглед към пликовете.
— Защо си събрала дрехите на децата?
— Защото заемат прекалено много място.
За няколко секунди в антрето настъпи пълна тишина. Елена гледаше свекърва си и не можеше да разбере дали жената се шегува, или говори напълно сериозно. Но лицето на Диана Цветанова остана безизразно и спокойно.
— Обясни ми нормално — настоя Елена.
— Какво има толкова за обяснение? Децата вече не са малки. Една стая им е напълно достатъчна. Другата трябва да се освободи.
— За какво?
Свекървата се усмихна накриво.
— Не за какво. За кого.
От този отговор Елена усети как нещо студено се плъзва по гърба ѝ. Безпокойството започна да се превръща в истински страх.
— За кого?
— За мен.
Веселин отново изхлипа. Златка се притисна още по-силно към майка си. Елена бавно остави пликовете с покупките на пода.
— Правилно ли разбирам, че си решила да вземеш стаята на децата ми?
— Не съм решила. Просто така ще бъде по-удобно за всички.
— За всички?
— Разбира се. Аз се местя тук.
Думите прозвучаха толкова всекидневно, сякаш ставаше дума за купуване на ново шкафче за коридора. Елена няколко секунди само я гледаше.
— Местиш се тук?
— Да.
— Кой го реши?
— Семейството.
— Кое семейство?
— Нашето.
Елена почувства как в нея започва да кипи гняв. За десетте години брак Диана Цветанова безброй пъти се беше намесвала в живота им — даваше непоискани съвети, критикуваше начина, по който възпитават децата, постоянно намекваше, че синът ѝ заслужава нещо повече. Но дори за нея случващото се сега изглеждаше прекалено нагло.
— А мен някой попита ли ме? — изрече Елена бавно.
— Не започвай скандал от нищо.
— От нищо?!
— Точно така. Ти винаги реагираш прекалено емоционално.
В този момент от кухнята излезе Димитър Цветанов. Щом видя съпруга си, Елена изпита истинско облекчение. Сега той щеше да обясни всичко. Сега щеше да каже на майка си да прекрати този спектакъл. Сега щеше да сложи край на абсурда.
Но Димитър изглеждаше някак странно. Не срещаше погледа ѝ. И точно това уплаши Елена повече от всичко останало.
— Митко, какво става? — попита тя.
Мъжът ѝ въздъхна тежко.
— Нека поговорим спокойно.
— За какво да говорим? Защо майка ти събира вещите на децата?
— Ели…
— Не. Сега ще ми обясниш.
Димитър мълча няколко секунди, после сведе очи.
— На мама наистина ще ѝ бъде по-удобно да живее с нас.
Елена не успя веднага да осмисли чутото. Думите сякаш стигаха до съзнанието ѝ със закъснение.
— Какво значи да живее с нас?
— Тя продаде вилата.
— И?
— За известно време ще остане тук.
— За известно време?
— Да.
— И заради това си решил да изгониш децата от стаята им?
— Никой никого не гони.
— Тогава защо дрехите им са в пликове?!
Веселин пак се разплака. Златка се обърна към стената. Димитър прокара объркано ръка по лицето си, но вместо него отговори Диана Цветанова.
— Защото е време в този дом да се въведе ред.
Елена бавно се обърна към нея.
— В този дом имаше ред до момента, в който ти започна да се разпореждаш с чужди вещи.
Лицето на Диана Цветанова мигновено се промени.
— Чужди?
— Да. Чужди.
— Много любопитно подбираш думите си.
— А кое не е вярно?
— Не забравяй, че синът ми също живее тук.
— И какво от това?
— Това, че отсега нататък апартаментът ще живее по други правила.
Тази фраза прозвуча като заповед. Като обявяване на война. Дори децата го усетиха. В жилището стана толкова тихо, че се чуваше как хладилникът бучи в кухнята. Елена гледаше мъжа си и чакаше той да възрази, да спре майка си, да я постави на мястото ѝ. Но Димитър мълчеше. Просто стоеше наблизо и с това мълчание сякаш потвърждаваше всяка дума на майка си.
За пръв път от дълги години брак Елена се почувства чужда в собствения си дом.
Диана Цветанова забеляза объркването ѝ и неочаквано се усмихна. Усмивката беше кратка, но неприятна — като на човек, който вече празнува победа.
— Не се тревожи толкова — каза тя. — Димитър вече реши всичко.
Елена усети как нещо вътре в нея се скъса. Тя бавно премести поглед към съпруга си.
— Какво точно си решил?
Но Димитър отново отмести очи. И в този миг Елена разбра, че истинският кошмар едва започва.
След думите на Диана Цветанова над апартамента падна тежка тишина. Дори децата спряха да плачат и да задават въпроси. Те усещаха онова, което децата винаги усещат в подобни моменти — случва се нещо лошо, нещо, което възрастните още не изричат докрай. Елена продължаваше да гледа мъжа си и очакваше отговор.
— Какво точно си решил? — повтори тя, този път по-спокойно.
Димитър все така не вдигаше поглед.
— Нека не говорим пред децата.
— Не. Точно пред децата ще говорим. Защото по някаква причина именно техните вещи в момента са натъпкани в пликове.
Диана Цветанова демонстративно изсумтя.
— Ето, пак започва театърът.
— Мълчи — каза Елена внезапно рязко.
Свекървата за миг дори се смути. През десетте години брак Елена рядко беше повишавала тон. Обикновено се стараеше да заглажда конфликтите, да запази мира в семейството, да не превръща дребните язвителни забележки в открити скандали. Но сега нещо в нея се пречупи. Видя уплашените очи на дъщеря си и разплаканото лице на сина си. Именно това я накара да спре да бъде удобна.
— Говоря със съпруга си — добави тя. — И искам да чуя отговора.
Димитър въздъхна тежко.
— Мама продаде вилата.
— Това вече го чух.
— Трябва ѝ място, където да живее.
— Тя имаше двустаен апартамент.
Диана Цветанова се намеси остро:
— Имаше.
— Какво значи „имаше“?
Свекървата скръсти ръце пред гърдите си.
— Помогнах на Мария Велизарова.
Елена се намръщи. Мария Велизарова беше по-малката сестра на Димитър. За своите трийсет и пет години тя беше успяла да смени няколко работни места, да отвори два несполучливи магазина, да натрупа няколко кредита и постоянно да иска помощ от роднините.
— По какъв начин ѝ помогна?
— Продадох апартамента.
Елена замълча за няколко секунди.
— Продала си апартамента заради Мария Велизарова?
— Тя попадна в тежко положение.
— И сега реши да се нанесеш при мен?
Лицето на свекървата веднага се втвърди.
— Не при теб. При семейството.
Елена неволно се усмихна горчиво. Не за първи път забелязваше тази странна особеност у Диана Цветанова: когато ставаше дума да се помага на други роднини, постоянно се появяваше думата „семейство“. Но когато помощ беше нужна на самата Елена или на децата, изведнъж започваха да звучат други изрази — „сама ще се справи“, „не трябва да бъде слаба“, „всеки си носи отговорността“.
Димитър най-сетне вдигна очи.
— Ели, мама наистина се оказа в трудно положение.
— А аз какво общо имам с това?
— Трябва да помогнем.
— Да помогнем, като изнесем децата от стаята им?
— Никой не ги изнася.
— Тогава ми обясни тези пликове.
Димитър отново замълча. Елена усещаше как гневът ѝ вече не е насочен толкова към свекървата, колкото към собствения ѝ съпруг. От Диана Цветанова отдавна беше свикнала да очаква всичко. Но Димитър винаги ѝ се беше струвал разумен човек. И затова сега беше още по-болезнено да го вижда такъв — сякаш безропотно изпълнява чужда воля.
По-късно, когато децата се прибраха в стаята си, Елена най-после успя да остане насаме с мъжа си. Диана Цветанова демонстративно се настани в кухнята, сякаш вече наистина се смяташе за стопанка на жилището. Димитър седеше в хола и нервно въртеше телефона в ръцете си.
— Кога започна всичко това? — попита Елена.
— Кое точно?
— Не се преструвай, че не разбираш.
Той дълго мълча, а после неочаквано каза:
— Преди няколко месеца.
На Елена ѝ стана студено отвътре.
— Няколко месеца?
— Да.
— Значи през цялото това време сте обсъждали какво ще се случи зад гърба ми?
Димитър виновно отмести поглед и това беше достатъчен отговор. Елена се почувства така, сякаш двама от най-близките ѝ хора едновременно са я предали. Оказваше се, че докато тя работеше, грижеше се за децата и решаваше всекидневните домашни проблеми, някой друг е планирал собствения ѝ живот без нейно участие.
— И какво още обсъждахте?
— Нищо особено.
— Не ме лъжи.
— Ели…
— Поне сега не ме лъжи.
Димитър уморено разтри лицето си.
— Мама смята, че живеем неправилно.
— Каква изненада.
— Според нея семейството трябва да бъде по-сплотено.