— Колко любопитно звучи това от устата на човек, който преди малко разплака собствените си внуци.
Димитър не каза нищо.
— Продължавай — настоя Елена.
— Мама е убедена, че имуществото не бива да застава между роднини.
Елена бавно обърна глава към него. Думите му вече не приличаха на обикновено семейно мърморене. Разговорът внезапно започваше да придобива съвсем друг смисъл.
— Какво означава това — имуществото не бивало да разделя роднините?
— Много добре разбираш.
— Не. Не разбирам.
Димитър преглътна напрегнато.
— Според мама не е редно апартаментът да се води само на твое име.
В стаята настъпи тежка тишина. Елена се втренчи в съпруга си и с всяка следваща секунда осъзнаваше, че случващото се е много по-сериозно, отколкото ѝ се беше сторило само преди няколко часа. Апартаментът наистина беше неин. Беше го наследила от баба си още преди да се запознае с Димитър и през всички тези години това сякаш не беше пречило на никого. Поне така си беше мислила.
— Значи въпросът изобщо не е в това майка ти да има къде да живее?
Димитър отново замълча. Елена се усмихна горчиво.
— Ясно. Ето къде била работата.
Изведнъж пред очите ѝ започнаха да изникват дребни случки от последните години — уж случайни въпроси на свекърва ѝ, постоянните разговори за „справедливост“, намеците, че истинската съпруга трябва напълно да се доверява на мъжа си, упреците, че Димитър се чувствал като гост в жилището. Тогава всичко това ѝ се струваше просто досадно недоволство. Сега обаче отделните парченца се подреждаха в цяла картина. Диана Цветанова никога не беше приела факта, че апартаментът не принадлежи на сина ѝ. Никога.
Късно същата вечер Елена не успя да заспи. Димитър лежеше до нея и дишаше равномерно — или поне се преструваше, че спи. Тя гледаше в тавана, а в главата ѝ се въртяха всички събития от деня. Най-много обаче я тревожеше друго: ако всичко беше започнало още преди месеци, значи днешният скандал не беше внезапен изблик. Бил е подготвян. Обмислян. Чакан е удобен момент.
Около полунощ Елена стана да изпие чаша вода. Когато мина покрай кухнята, чу приглушени гласове. Вратата беше леко открехната, а Диана Цветанова говореше по телефона. По тона ѝ Елена предположи, че разговаря с дъщеря си. Тя вече щеше да отмине, но няколко случайно доловени думи я накараха да застине на място.
— Не се тревожи — каза тихо свекърва ѝ. — Всичко върви както трябва.
Последва кратко мълчание. После Диана Цветанова продължи:
— Остана съвсем малко.
По гърба на Елена премина неприятен студ.
— Димитър вече е на наша страна.
Отново пауза. А след това прозвуча изречение, от което кръвта ѝ сякаш се смрази.
— Скоро апартаментът ще бъде наш.
Елена едва си пое въздух. Отстъпи внимателно назад, като се стараеше да не издаде присъствието си. Когато се върна в спалнята, дълго седя на ръба на леглото в пълен мрак. Съмнения вече нямаше. Никога не е ставало дума за помощ към възрастна майка. Ставаше дума за апартамента. И за пръв път през целия този ден Елена истински се уплаши от онова, което можеше да последва.
На следващата сутрин тя се събуди по-рано от обичайното — всъщност почти не беше спала. Всеки път, щом затвореше очи, в съзнанието ѝ отново прозвучаваха думите на Диана Цветанова: „Скоро апартаментът ще бъде наш.“ Свекърва ѝ ги беше произнесла спокойно, уверено, без никакво колебание, сякаш всичко вече беше решено и оставаше само да се изчака правилният момент.
Закуската премина в атмосфера, напомняща затишие пред буря. Децата бяха необичайно мълчаливи. Дори Златка, която обикновено не спираше да говори, почти не обели дума. Веселин пък постоянно хвърляше предпазливи погледи към баба си и очевидно се страхуваше пак да не чуе нещо обидно. Диана Цветанова, напротив, изглеждаше напълно доволна от себе си. Беше седнала начело на масата и раздаваше нареждания така, сякаш от години живее в този дом.
— Децата трябва да прекарват по-малко време с телефоните — заяви тя. — А стаята им изобщо трябва да се пренареди от край до край.
Елена бавно вдигна очи.
— Никой няма да пренарежда стаята им.
— Ще видим.
— Няма какво да виждаме.
Свекърва ѝ леко изви устни в усмивка и се направи, че разговорът е приключил. Димитър пак не се намеси. Това негово мълчание започваше да дразни Елена все по-силно.
Когато децата тръгнаха за училище, а Димитър излезе на работа, тя реши да огледа апартамента по-внимателно. Интуицията ѝ подсказваше, че знае далеч не всичко. Напоследък твърде много неща изглеждаха подозрителни — странните разговори, внезапното преместване на свекърва ѝ, опитите да я накарат да се чувства виновна. Сега Елена вече не се съмняваше: зад всичко това стои план.
В кабинета на Димитър винаги цареше безупречен ред. Той не понасяше хаос по бюрото и обикновено прибираше всяка хартия в чекмеджетата. Затова папката, оставена съвсем явно по средата на плота, веднага привлече вниманието ѝ. Елена не беше човек, който рови из вещите на мъжа си. Поне преди не би го направила. Но сега ставаше дума за сигурността на децата ѝ и за дома им.
Тя отвори папката.
Вътре имаше разпечатани документи. В първия момент не видя нищо особено — някакви консултации, юридически бележки, няколко страници с неясни отметки. Но колкото повече четеше, толкова по-силно започваше да бие сърцето ѝ. На един лист се обсъждаха варианти за продажба на недвижим имот. На друг бяха извадени приблизителни пазарни цени на апартаменти в техния квартал. По-нататък имаше и таблица с изчисления каква сума би могла да се получи след продажба.
Елена бавно се отпусна на стола. В ушите ѝ зашумя. Това вече не можеше да се нарече случайност. Съвпаденията бяха твърде много — разговорите за апартамента, тайните, натискът, странното поведение на всички около нея. Тя извади телефона си, снима документите един по един и внимателно върна папката точно там, където я беше намерила.
В този момент от кухнята се чу гласът на Диана Цветанова.
— Елена, къде си?
Елена бързо излезе от кабинета. Свекърва ѝ стоеше до печката.
— Тази вечер ще имаме гости.
— Какви гости?
— Роднини.
— А кой ги е поканил?
— Това е семейна вечеря.
Елена се усмихна безрадостно.
— В моя апартамент?
— Пак ли започваш…
— Не, ти започваш. Дойде тук вчера и вече се разпореждаш с всичко наоколо.
Диана Цветанова я изгледа продължително.
— Прекалено много си се вкопчила в имущество.
— А ти прекалено много се интересуваш от чуждото.
За миг лицето на свекърва ѝ се втвърди. Но само след секунда по него отново се появи усмивка. Тази рязка промяна разтревожи Елена още повече.
Вечерта роднините започнаха да пристигат един след друг. Първа дойде Мария Велизарова — по-малката сестра на Димитър. Изглеждаше уморена, под очите ѝ имаше тъмни сенки, а усмивката ѝ стоеше някак насила. След нея се появи съпругът ѝ Красимир Руменов. Малко по-късно пристигна и леля Благовеста Вълкова — братовчедка на Диана Цветанова и нейна най-вярна съюзничка във всички семейни спорове.
Скоро апартаментът се изпълни с гласове. Отстрани всичко можеше да мине за обикновена роднинска вечеря. Елена обаче усещаше скритото напрежение. Беше така, сякаш всички се бяха събрали не за да се видят, а заради нещо друго.
Дълго разговаряха за времето, за работа, за децата. После Диана Цветанова сякаш между другото смени темата.
— Едно време семействата бяха по-задружни.
Леля Благовеста Вълкова веднага кимна в подкрепа.
— Така си беше. Сега всеки мисли само за себе си.
Мария Велизарова въздъхна тежко.
— Понякога и най-близките не искат да помогнат.
Елена отлично разбираше накъде върви разговорът, но реши да не ги прекъсва. Нека сами стигнат до същината.
— Например жилището — продължи Диана Цветанова. — Ако семейството е истинско, какво значение има на чие име са документите?
Красимир Руменов неочаквано се намръщи.
— Не е точно така.
Но леля Благовеста веднага го прекъсна:
— Напротив, какво значение има? В едно семейство всичко трябва да е общо.
В този момент всички погледи се насочиха към Елена. Тя спокойно остави чашата си върху масата.
— Интересно. И каква е целта на този разговор?
Мария Велизарова виновно сведе очи. Диана Цветанова обаче явно реши да премине направо към същината.
— Просто смятаме, че апартаментът може да бъде оформен по друг начин.
— Смятаме?
— Семейството.
— Кое точно семейство?
— Нашето.
Елена усети как в нея се надига вълна от възмущение, но запази гласа си равен.
— Много любопитно. А защо моят апартамент изведнъж се превърна в тема за общо обсъждане?
— Защото ти си част от семейството.
— Тогава защо семейството обсъжда моето имущество без мен?
Около масата се възцари неловко мълчание. За първи път през цялата вечер никой не намери какво да отговори. Дори Димитър изглеждаше объркан. Но Диана Цветанова бързо се овладя.
— Никой не ти мисли злото.
— След вчерашния ден ми е трудно да повярвам.
— Ти разбираш всичко погрешно.
— Тогава го обясни правилно.
Свекърва ѝ не каза нищо. Но погледът ѝ беше по-красноречив от всякакви думи. В него имаше самоувереността на човек, който смята победата не за въпрос „дали“, а само за въпрос „кога“.
След вечерята гостите започнаха да се разотиват. Когато Красимир Руменов обличаше якето си в антрето, случайно се озова до Елена. За няколко секунди се поколеба, сякаш спореше със себе си. После тихо каза:
— Внимавай.
Елена го погледна изненадано.
— За какво говориш?
Но Красимир вече беше отвърнал глава.
— За нищо.
Той бързо излезе през вратата, а думите му останаха да кънтят в съзнанието ѝ през цялата вечер.
През нощта, когато всички заспаха, Елена отново отвори снимките на документите, които беше направила сутринта. Увеличаваше изображенията едно след друго върху екрана на телефона, докато внезапно забеляза нещо, което преди ѝ беше убягнало. На един от листовете беше отбелязан предварителен проект на сделка, а до него стоеше сума — вероятна цена при продажба на апартамента.
Елена прочете текста веднъж. После втори път. После още веднъж.
Грешка нямаше. Ставаше дума именно за нейния апартамент. Не за покупка. Не за обща консултация. Не за някакво теоретично обсъждане. А за бъдеща продажба.
Телефонът едва не се изплъзна от ръцете ѝ. Сега вече знаеше със сигурност: някой беше започнал да крои планове за жилището ѝ. А най-страшното беше, че в тези планове нейното съгласие явно изобщо не се предвиждаше.
След като откри документите, Елена вече не можеше да гледа на случващото се както преди. Ако до този момент част от нея все още се опитваше да вярва, че всичко е резултат от натрапчива загриженост на свекърва ѝ и безхарактерност от страна на Димитър, то сега тази версия се разпадаше пред очите ѝ. Някой действително беше замислил нещо около апартамента ѝ. И този замисъл не беше от вчера.
Най-болезненото беше друго — Димитър очевидно знаеше много повече, отколкото признаваше.
През следващите няколко дни в жилището се настани странно, задушаващо напрежение. Открити скандали нямаше, но всеки разговор се превръщаше в предпазлива словесна схватка. Диана Цветанова все по-често се държеше като пълноправна стопанка — разместваше вещи в кухнята, пренареждаше шкафове и непрекъснато се намесваше в установения ред на дома.