Настъпи тишина — плътна, ясна, почти осезаема.
Димитър не се изчерви. Не скочи на крака. Не започна веднага да отрича. Само сведе очи към пода, а това се оказа по-красноречиво от всяко признание.
— Кой ти го каза?
— Няма значение.
— Това… не е така, както си го представяш.
— Добре — отвърна Елена спокойно. — Тогава ми обясни как е.
Но обяснение не последва. Вместо това той заговори дълго и разпиляно — за „труден период“, за „нищо сериозно“, за това как тя все била заета, все изморена, все недостъпна. Елена го слушаше и си мислеше колко странно е устроен човекът: дори когато трябва да говори за вината си, пак намира начин да говори за себе си.
— Казва се Ванеса — призна най-сетне той, сякаш името можеше да промени нещо. — Запознахме се чрез общи познати. Нищо не е имало. Е, почти нищо.
„Почти.“ Ето я думата. Точно тя беше ключът.
— Ясно — каза Елена.
От другата страна на стената Пенка Мартинова се разсмя на нещо от телевизора — силно, доволно, безгрижно. И в този смях имаше нещо, което накара Елена внезапно да се запита: ами ако свекърва ѝ е знаела? Тя винаги беше прекалено спокойна. Прекалено уверена. Разговорът за преместването, ултиматумът на Димитър — не се ли подреждаше всичко твърде удобно?
Елена се изправи.
— Къде отиваш? — попита той.
— Ще се върна след малко.
Тя излезе в хола. Пенка Мартинова вдигна поглед от екрана и за частица от секундата в очите ѝ проблесна нещо остро. Не изненада. По-скоро очакване.
— Пенка Мартинова — каза Елена. — Знаехте ли за Ванеса?
Свекърва ѝ премигна. После сви рамене — твърде леко, твърде бързо.
— Не разбирам за какво говориш.
Но пулсът на Елена се ускори не от страх, а от внезапно прояснение. Защото в това „не разбирам“ липсваше онова, което би трябвало да присъства. Нямаше потрес. Нямаше възмущение. Имаше равнодушие там, където би трябвало да има изумление.
Елена се върна в спалнята, затвори вратата и седна на стола до прозореца. Навън се стъмваше. Градът бавно преминаваше от вечер към нощ, прозорците в съседните блокове един след друг светваха. Чужди домове. Чужд живот. Чужда топлина.
Димитър още седеше на ръба на леглото.
— Тя е знаела — произнесе Елена. Това не беше въпрос.
— Елена…
— Димитър. Моля те само за едно. Кажи истината. Поне веднъж в живота си — просто истината.
Той дълго гледа ръцете си. После, без да вдига глава, каза:
— Тя ни запозна. Сама. През февруари. Каза, че Ванеса била добро момиче. Че с нея щяло да бъде по-лесно.
Елена бавно кимна.
— По-лесно, отколкото с мен.
— Не съм казвал това.
— Но си го мислел.
Той не отговори. А мълчанието също беше отговор. И двамата го разбираха.
Значи така е изглеждала тази история отвътре. Пенка Мартинова, която никога не беше приела снаха си, която пет години се движеше из този апартамент като из вражда територия, просто беше намерила заместничка. Тихо. Методично. С усмивка. Запознала беше сина си с „добро момиче“, побутнала го в правилната според нея посока и изчакала. А после беше пристигнала с бурканите и торбите си — за да довърши започнатото.
Вчерашният ултиматум не беше изблик. Не беше случайност. Беше финалната сцена на спектакъл, който Елена дори не беше разбрала, че гледа.
На следващата сутрин тя стана рано. Докато всички още спяха, свари кафе, изпи го права до печката и написа три съобщения — на адвоката, в работата и на Десислава. После се облече, взе чантата си и излезе.
В седем сутринта градът беше друг — приглушен, сънен, с мирис на влажен асфалт и на прясно изпечени закуски от пекарната на ъгъла. Елена стигна до малката градинка на улица „Паркова“ и седна на една пейка. Наблизо възрастен мъж разхождаше дакел. Кучето деловито душеше всеки храст — сериозно, съсредоточено, сякаш изпълняваше важна задача. Елена го гледаше и си мислеше, че може би точно така трябва да се живее: вървиш напред и правиш каквото трябва. Без излишни обяснения.
В осем и половина се обади на Христо Александров.
— Започваме — каза тя.
— Сигурна ли сте?
— Напълно.
Димитър намери документите в петък вечерта. Пликът лежеше върху кухненската маса, притиснат със солницата. Той го отвори, прочете съдържанието, после го прочете още веднъж. След това излезе в коридора с листа в ръка.
— Какво е това?
— Уведомление за започване на бракоразводна процедура — каза Елена. — Всичко е описано вътре. Чети внимателно.
— Не можа ли поне да ме предупредиш?
— А ти предупреди ли ме за ултиматума?
Пенка Мартинова се появи от хола — по халат, с чаша чай в ръка. Погледна листа, който синът ѝ държеше, после погледна Елена. И за първи път от пет години не намери какво да каже.
— Пенка Мартинова — обърна се към нея Елена, — моля ви да си съберете багажа. Днес.
— Това е домът на сина ми — започна свекърва ѝ.
— Не. Това е моят апартамент. По документи. Синът ви го знае.
— Димитре! — Пенка Мартинова се обърна към него с онова изражение, което винаги досега беше действало: обидена майка, несправедливост, очакване да бъде защитена.
Но Димитър стоеше неподвижно и гледаше листа. Изглежда едва сега наистина четеше написаното — числата, формулировките, печатите. Нямаше общо придобито имущество. Жилището беше лична собственост отпреди брака. Делба не се предвиждаше.
— Тя не може да ни изгони — каза Пенка Мартинова, този път по-тихо.