Погледът му беше някак чужд — студен, почти непознат. И тогава Димитър изрече нещо, което Елена изобщо не беше очаквала да чуе:
— Решавай веднага. Или приемаш майка ми, или аз си тръгвам и вземам всичко.
Настъпи кратко мълчание. Три секунди, може би по-малко.
— Добре — каза Елена. — Вземай.
Димитър сякаш не схвана думите ѝ веднага. Дори леко наклони глава, като човек, чул нещо напълно нелогично.
— Какво?
— Казах: вземай. Тръгвай. — Елена остави чашата в мивката, обърна му гръб и с напълно равен глас добави: — Само не забравяй да кажеш на адвоката си, че апартаментът е на мое име. Купен е преди брака. Той знае.
От другата стая телевизорът продължаваше да боботи. Пенка Мартинова се смееше на някаква плоска шега от предаването.
А Димитър остана насред кухнята и гледаше жена си така, сякаш я виждаше за първи път.
Същата нощ той отиде да спи в хола. Без да тряска врати, без да вика, без обичайните демонстрации. И точно това беше по-страшно от скандал. Елена лежеше в тъмното, вперила очи в тавана. Някъде отвън мина кола, светлината от фаровете се плъзна по стената и изчезна.
Не заплака. Странно — беше очаквала сълзите, беше се подготвила за тях като за нещо неизбежно. Но вътре в нея не се надигна буря. Беше тихо. Не празно, а тихо. Като след дълго боледуване, когато температурата най-после е спаднала.
На сутринта Пенка Мартинова закусваше така, сякаш предната вечер не се беше случило нищо. Мажеше масло върху филията си, отпиваше чай и прелистваше нещо в телефона. Димитър седеше до нея — смачкан, недоспал, с зачервени очи. Не поглеждаше към Елена.
— Днес ще ходя към центъра — обяви свекърва ѝ. — Димитре, ще ме закараш, нали?
— Мамо, на работа съм.
— Е, и? Нали ти е по път.
Той само кимна. Елена си наля кафе, взе чантата си и излезе, без да се сбогува.
На работа успя да се събере. Това го умееше. Клиниката, стаите, процедурите, пациентите — там всичко имаше ред. Имаш задача, търсиш решение. Не като вкъщи, където всичко беше обвито в недомлъвки, вина и чужди претенции.
В обедната почивка се обади на Десислава — приятелката си още от студентските години.
— Каза ми, че ще си тръгне и ще вземе всичко — разказа ѝ Елена. — А аз му казах да взема.
От другата страна настъпи пауза.
— Сериозно ли говориш? — попита Десислава.
— Напълно.
— И сега какво?
— Не знам. Но апартаментът е мой. Това е най-важното.
Десислава замълча за още няколко секунди. После гласът ѝ стана по-внимателен.
— Ели, отдавна се чудя дали да ти кажа нещо. Само не ми се ядосвай.
Елена усети как вътре в нея нещо се размества. Онзи неприятен предчувствен звук, който човек разпознава преди още да е чул истината.
— Казвай.
— Видях Димитър през март. До Централна гара. Беше с една жена. Седяха в кафене, а той я държеше за ръка. Реших да не ти казвам. Помислих си — може да е колежка, може да не е нищо такова… Но след това, което ми разказа сега…
Елена дълго не отговори.
— Как изглеждаше тя?
— Млада. Около двайсет и осем. Руса, с дълга коса. Много се смееше.
Елена ѝ благодари, затвори и прибра телефона в джоба си. Излезе в коридора и застана до прозореца. В двора на клиниката растяха три брези — бели, прави и необяснимо спокойни. Тя ги гледа, докато дишането ѝ отново стана равномерно.
Значи така.
Не бързаше да се прибира. След смяната се отби в юридическа кантора недалеч от Съдебната палата — малък офис на втория етаж, със стъклена врата и мирис на хартия и кафе. Адвокат Христо Александров, с когото беше работила още при покупката на апартамента, я прие без предварителен час.
Елена изложи всичко кратко, подредено, без излишни подробности. Той слушаше и си водеше бележки.
— Жилището е ваше, тук спор няма — каза накрая. — Придобито е преди брака и е вписано на ваше име. Имало ли е общи инвестиции в имота след това?
— Не. Ремонта направих сама, още преди сватбата.
— Добре. Вторият въпрос е: ако подозирате изневяра, това важно ли е за вас при развода?
— Човешки — да. Юридически?
— Съдът рядко отдава голяма тежест на подобни неща. Но ако имате доказателства, събирайте ги и ги пазете.
Когато излезе навън, денят още не беше свършил. Беше светло, топло, хората се прибираха от работа. Обикновена юнска вечер в обикновен град. Само че в нея самата нещо се беше преобърнало и беше застанало на ново място — болезнено, но точно.
Вкъщи Пенка Мартинова гледаше сериал, завита с одеялото на Елена. Димитър готвеше нещо в кухнята — необичайна гледка, защото почти никога не се занимаваше с готвене.
— Сварих макарони — каза той, без да се обръща. — Ще ядеш ли?
— Не, благодаря.
Тя мина в стаята и се преоблече. Оттатък стената свекърва ѝ шумно коментираше сериала сама на себе си: „Е, как може да е толкова глупава“, „И сега защо го направи“, „А, значи това било“.
След малко Димитър се появи на прага.
— Елена. Трябва да поговорим.
— Съгласна съм.
Той влезе и притвори вратата. Седна на ръба на леглото — не до нея, а съвсем в края, като гост, който не е сигурен дали има право да остане.
— Вчера прекалих — започна той.
— Знам.
— Майка ми ме притиска, разбираш го. Тя винаги е такава. Аз не исках…
— Димитър. — Елена го погледна право в очите. — През март беше ли до Централна гара? В кафенето ли беше?