— Писна ми! — Димитър запрати телефона върху дивана толкова рязко, че апаратът подскочи, плъзна се по тапицерията и тупна на пода. — Все си измисляш нещо! Само търсиш причина майка ми да не идва!
Елена не се обърна веднага. Беше застанала до прозореца и гледаше към двора. Там самотно се люлееше детско конче на пружина — някое дете го бе оставило така. Рижаво, олющено, с избеляла боя. По някаква странна причина Елена си помисли, че в този миг прилича именно на него: стои изправена, държи се, а покритието ѝ отдавна се е напукало и паднало.
— Нищо не си измислям — отвърна тя най-сетне и се обърна към него.
— Всеки път е така! — Димитър замахна с пръст във въздуха. — Всеки път, когато тя реши да дойде, ти или имаш мигрена, или работа, или си „уморена“. Тя ми е майка! Разбираш ли? Майка!
Елена го погледна — зачервените му бузи, стиснатите юмруци — и без да каже на глас, си помисли: на трийсет и четири години е, а още не е пораснал. Вратовръзката с мечета, която майка му беше избрала. Чорапите, които тя му носеше на цели кутии. Дори шампоанът — пак от нея, „проверен, евтин и най-добър“.
Бяха женени от пет години. В началото Елена вярваше, че Димитър просто е силно привързан към семейството си. Нали това уж беше хубаво качество? С времето обаче разбра: не ставаше дума за обич. Беше зависимост.
Пенка Мартинова се появи в петък по обед, без да предупреди — както правеше винаги.
Звънецът иззвъня и Елена за секунда затвори очи. Беше още с работното си облекло. Работеше в частна клиника като старша медицинска сестра и този ден се беше прибрала по-рано заради главоболие. Бяла престилка, прибрана коса. Отиде и отвори.
На прага стоеше Пенка Мартинова с две торби в ръце и с изражението на човек, дошъл на проверка. Шейсетгодишна, стегната, с коса, сресана назад и с цвят на изстинал асфалт. Върху блузата си носеше пъстър домашен халат — тя винаги изглеждаше така, сякаш преместването при сина ѝ е нейното естествено и постоянно състояние.
— А, вкъщи си — каза свекървата и мина покрай Елена така, сякаш тя беше закачалка в антрето. — Димитър къде е?
— На работа.
— Ясно. — Пенка остави торбите направо на пода в коридора. — Нищо, ще го изчакам.
После влезе в кухнята, огледа всичко с поглед на санитарен инспектор и повдигна капака на тенджерата със супата, която Елена беше сварила сутринта.
— Това какво е?
— Супа. Пилешка.
— Редичка е — отсече Пенка. — Митко такива неща не обича. Аз от малък съм го научила на по-силна храна, с хубав бульон. Поне понякога да беше питала.
Елена замълча. Това беше изпитаната ѝ тактика — да не отговаря, докато гостенката не се умори да говори. Само че Пенка никога не се уморяваше.
Свекървата обиколи стаите с походка на стопанка. Надникна в банята, поклати глава пред завесата за душа — „потъмняла е, трябва да се смени“ — после натисна възглавницата на дивана и заяви, че е прекалено мека, а на Димитър, между другото, гърбът му не бил добре. След това извади от торбите буркани с домашни зимнини и започна да ги нарежда по рафтовете в килера, като преместваше вещите на Елена така, сякаш местеше фигури върху чужда шахматна дъска.
— Пенка Мартинова — каза тихо Елена, — молила съм ви да не размествате нещата.
— Аз по-добре знам кое къде трябва да стои. Имам опит. — Тя произнесе думата „опит“ с такава тежест, сякаш говореше за държавна тайна.
Елена излезе на балкона и звънна на приятелката си — не за нещо конкретно, а просто за да си поеме въздух, да се откъсне за минута.
Димитър се прибра в седем. Щом видя майка си, лицето му грейна. Прегърна я и веднага седна до нея на дивана, почти както някога като дете. Двамата започнаха да си говорят тихо. Елена подреждаше масата и само с крайчеца на слуха си улавяше отделни фрази: „тя винаги така“, „нали разбираш“, „аз нали ти казвах“.
На вечеря Пенка почти не яде, мръщеше се и на два пъти поиска хляб, въпреки че хлябът стоеше точно пред нея. После изведнъж каза:
— Димитре, исках да поговорим. Знаеш ли, че апартаментът на улица „Светла“ се дава под наем? Онзи, където живееше Павел. Три стаи, втори етаж. Ще ни стигне напълно.
Елена спря да дъвче.
— Мамо, ние си живеем тук — предпазливо отвърна Димитър.
— Знам къде живеете. Казвам да се преместим. Заедно. Там е по-широко, аз ще помагам. — Пенка погледна към Елена с усмивка, която не стигна до очите ѝ. — И на Елена ще ѝ е по-леко, нали?
Елена остави вилицата си.
— Пенка Мартинова, този апартамент е мой. Купих го преди брака. Никъде няма да се местя.
— Ето, започна се — въздъхна свекървата и се облегна назад на стола. — Все „моят“, та „моят“. Димитре, чуваш ли как говори жена ти?
— Елена… — започна тихо той.
— Не. — Елена се изправи. — Обясних го спокойно. Апартаментът е мой. Това е факт, не мнение.
Пенка сви устни и демонстративно започна да прибира чиниите, макар никой да не я беше молил. Правеше го само за да покаже, че е обидена, но въпреки това „помага насила“.
През нощта, когато майка му гледаше телевизия в другата стая, Димитър заговори Елена в кухнята:
— Тя се засегна. Можеше да бъдеш малко по-мека.
— Пет години бях мека — отвърна Елена.
— Това е майка ми.
— Знам.
Димитър замълча за миг. После вдигна поглед към нея.