— Може — отвърна Димитър.
Гласът му прозвуча необичайно. В него нямаше нито гняв, нито обида, нито истинско отчаяние. По-скоро беше празен, сякаш думата бе излязла сама.
Пенка Мартинова си тръгна още същата вечер. Повика такси, натъпка обратно торбите, с които беше дошла, и към тях прибави още две. На прага се спря, обърна се и каза:
— Ще съжаляваш.
— Възможно е — спокойно отговори Елена.
Не го каза язвително. Не беше опит да я нарани. Елена наистина разбираше, че няма да ѝ бъде лесно. Знаеше, че ще има вечери, в които ръката ѝ ще посяга към телефона. Че може да ѝ се прииска да каже: „Върни се.“ Че тишината в жилището първоначално ще тежи повече, отколкото е очаквала. Тя не се заблуждаваше с красиви представи.
Но имаше и нещо друго, което вече знаеше със сигурност.
Димитър остана при нея още седем дни. Почти не разговаряха. Разминаваха се из стаите като хора, настанени случайно под един покрив. На кухнята си отстъпваха място учтиво, без да се докосват с думи повече, отколкото беше нужно. Приличаше на скъп хотел, в който двама непознати са заседнали заради отменено пътуване.
На следващата събота той подреди куфара си.
— Ще поживея при майка ми — каза.
— Добре.
Той вече държеше дръжката на вратата, но се спря в антрето.
— Елена… Аз не исках да стане така.
Тя го погледна внимателно. Това беше човекът, когото някога сама бе избрала. Не беше лош. Ако беше лош, щеше да е по-просто. Беше слаб. Толкова отдавна и толкова дълбоко слаб, че самият той сякаш вече не го забелязваше.
— Знам, Димитре — каза тя тихо. — Ти не си го искал. Просто така се случи.
Вратата се затвори след него.
Десислава дойде след около час — с кутия пица и без излишни въпроси. Двете седнаха в кухнята, ядоха направо от картонената кутия и говориха за всичко, само не и за най-важното. За работата, за новия сезон на някакъв сериал, за това, че в градинката на улица „Паркова“ най-сетне били сложили читави пейки. Обикновен разговор на две пораснали жени в петъчна вечер.
Едва към края Десислава я попита:
— Как си?
Елена се замисли за миг.
— Добре. Наистина добре.
— Не те ли е страх да останеш сама?
— Страх ме е — призна тя. — Но това е друг страх. Не е онзи, предишният.
Десислава кимна. Не започна да разпитва повече. Умееше да мълчи навреме и Елена я ценеше именно за това.
Когато приятелката ѝ си тръгна, Елена мина бавно през целия апартамент. Запали лампите във всяка стая — без причина, просто за да има светлина. Прибра от масата чуждите чаши, които Пенка Мартинова беше забравила в бюфета. После върна бурканите си в килера — на местата, където винаги бяха стояли.
Дребни действия. Нищо величествено.
И все пак това беше нейният дом. Нейните рафтове. Нейният ред. И сега, в единайсет вечерта, сред тишината, която тя сама беше избрала, всичко това ѝ се стори изненадващо важно.
Не знаеше какво ще последва. Съд, документи, разговори. Може би Димитър щеше пак да се появи — не заради нея, а с претенции, с адвокат, с нови аргументи. Може би Пенка Мартинова щеше да измисли още нещо. Тя не беше от хората, които се отказват, без да кажат последната дума.
Но тази вечер всичко това принадлежеше на утрешния ден.
Елена изгаси голямото осветление, остави само лампиона до дивана, взе книгата, която три месеца не успяваше да дочете, и най-после я отвори на страницата, където беше спряла.
Отвън градът шумеше приглушено. Познато. Спокойно. Както винаги.
Тя започна да чете.
Делото беше през септември. Мина бързо, почти делово, без сцени и без излишна драматичност. Христо Александров се оказа прав: апартаментът остана за Елена и никой не успя сериозно да оспори това. Документите бяха изрядни, покупката — ясна от началото до края. Димитър дойде с адвокат, но нямаше какво да се дели. Съвместно придобитото за пет години можеше да се събере в един товарен асансьор.
Пенка Мартинова изобщо не се появи в съда. Елена дори не се учуди.
След заседанието тя излезе навън, спря на стъпалата пред сградата и обърна лице към есенното слънце. Септември беше топъл, мек по неочакван начин, сякаш лятото още се колебаеше дали да си тръгне. Някъде наблизо шумоляха първите паднали листа.
Димитър я настигна при портала.
— Елена.
Тя се обърна.
Изглеждаше различно от лятото. Може би беше отслабнал. А може би само лицето му се беше променило — станало по-ясно, по-очертано, като снимка, която най-сетне са фокусирали.
— Исках да ти кажа… — започна той и замълча за момент. — Беше права. За всичко.
Елена го гледаше и си помисли, че преди пет години тези думи биха преобърнали целия ѝ свят. Чакала ги беше. Представяла си беше ситуации, в които той най-после ги произнася. Търсила ги беше в интонации, в жестове, в паузи.
А сега те прозвучаха — и вътре в нея остана тихо. Само тихо.
— Знам — отвърна тя.
Не жестоко. Просто честно.
После се разделиха. Тя тръгна към метрото, той — към паркинга. Докато вървеше, Елена си каза, че може би така изглежда истинският край. Не шумен, не красив, без музика и без последна голяма реплика. Просто двама души, които поемат в различни посоки.
Вечерта се обади на майка си. Отдавна отлагаше този разговор. Говориха дълго — за дреболии, за какво ли не. Майка ѝ се смееше на някаква история със съседската котка, а Елена също се засмя. Леко. Без усилие.
След като затвори, тя отиде до прозореца. В двора светеха лампите. Детското конче-люлка си стоеше на същото място — все така рижаво, олющено и упорито.
Елена го гледаше и се усмихваше.
Все пак издържа.