— А сега да изясним кой кого е водил за носа — казах аз и взех листовете от масата. С едно спокойно, премерено движение ги плъзнах към края, по-близо до свилия се на стола ми съпруг.
— Това е отменената ти оферта. Деветстотин лева за материали от онзи твой приятел. А ето и моите касови бележки — триста лева за всичко, заедно с доставката. Отделно — още сто лева от чичо Антон Огнянов за твоята уж „умряла“ помпа.
Замълчах нарочно за миг и наблюдавах как Любомир избягва погледа ми.
— Равносметката, Любомире, е съвсем проста: твоята безценна помощ щеше да докара на семейния ни бюджет чиста загуба от шестстотин лева.
Любомир Соколов се беше втренчил в цифрите с празен, стъклен поглед. Устните му помръдваха безпомощно, сякаш търсеше някакво оправдание, но нито една дума не успяваше да излезе.
— Любомире… значи ти си искал чрез твоя човек да вземеш от Ива Живкова три пъти повече? — попита тихо Живка Любомирова.
Тя толкова обичаше да повтаря думата „мъж“, че за първи път тази вечер не намери къде да я вмъкне.
Останала без главния си коз — представата за гениалния си син, свекърва ми стисна устни така, че лицето ѝ се изкриви в кисела гримаса, и извърна очи. В нейната подредена картина на света нямаше как да бъде защитен мъж, който толкова глупаво се беше издал с хвалби, хитруване и прахосване.
Изправих се, подпрях длани на масата и погледнах Любомир право в очите.
После прибрах документите, подредих касовите бележки заедно с отменената оферта и ги пъхнах в прозрачна пластмасова папка.
— Това от днес ще стои в папката „мъжки решения“ — заявих. — За семейния архив. Та следващия път, когато решиш да ме учиш как се живее, веднага да имаме учебно помагало под ръка.
Съпругът ми понечи да каже нещо, но аз го спрях с ръка.
— Семейните пари повече няма да издържат приятелчетата ти. Нито една оферта, нито един майстор, нито едно „мъжко решение“ без моето съгласие. Искаш да си главата на тази къща? Първо се научи да бъдеш полезен, а не вреден. Докато произвеждаш само гръмки приказки и дупки в бюджета, ще правиш това, което ти кажа аз.
Обърнах се и тръгнах към къщата. Зад гърба ми не последваха нито възражения, нито обичайните поучения за женската участ. Чуваше се само тежко, унизено сумтене.
Тъкмо хванах дръжката на вратата, когато откъм прозореца отново проехтя радостният вик на Радослав Каменар, който сложи окончателната точка на цялата история:
— Герой от дивана! Покажи бележката! Покажи бележката!