— Разбра ли най-после, Ивче, че мъжът вкъщи е главата? — продължи тя с онзи мазен тон, под който ясно скърцаше злоба. — Жената без съпруг, както се казва, още при първия пирон губи ума и дума. А Любомирчо толкова се тревожеше, милото, цял уикенд не можа място да си намери…
Тъкмо тогава от отворения прозорец на хола, където за лятото бяхме преместили клетката, се разнесе бодро, дрезгаво крякане на Радослав Каменар:
— Главата замина! Водата дойде! Главата замина!
Живка Любомирова млъкна насред думата, сякаш певица, на която внезапно са ѝ спрели плейбека.
Любомир проточи врат и се втренчи в чисто новия кран до стената на къщата. От него, проблясвайки на слънцето, весело капеше вода.
Семейството понякога прилича на лодка: единият мълчаливо гребе, а другият шумно обяснява колко е лошо течението, убеден до дъното на душата си, че именно той е капитанът.
— О, моля ви, Живка Любомирова — отвърнах аз, без дори да стана от креслото. — Никакво объркване нямаше. Заповядайте, седнете. Вода има, тръбите са сменени, налягането е чудесно.
— Как така… сменени? — Любомир примигна няколко пъти. — Кой ги сменя? Ти нищо не разбираш от такива работи! Със сигурност са те измамили!
Радослав Каменар, усетил, че най-сетне има публика, се намести по-близо до решетките, наклони глава и изстреля следващата си реч, като повтори интонацията на мъжа ми с плашеща точност — чак до самодоволното му перчене:
— Сама ще допълзи! Без мен ще загине! Нека усети! Нека усети! Герой от дивана!
Любомир пребледня. Свекърва ми се обърна объркано към прозореца.
— Любо, какви ги дрънка тая твоя птица?
— От телевизора е чул — опита се да измънка жалко Любомир, като несъзнателно започна да отстъпва към портата.
Надутата му важност се стопяваше пред очите ни и на нейно място изплуваше чиста, неподправена паника.
Само че пернатият обвинител вече беше влязъл в роля и нямаше намерение да спира.
— Кажи на мама! Кажи на мама! Ива няма да се справи! — довърши го Радослав Каменар, а после издаде противен, бълбукащ смях, в който безпогрешно се разпознаваше кикотът на Любомир след бутилка бира.
На верандата настъпи такава тишина, че се чуваше как бръмбар жужи над цветната леха.
Лицето на Живка Любомирова пламна в плътен пурпурен цвят. Най-сетне до нея стигна целият замисъл на сина ѝ: той изобщо не беше „страдал“ от тревога, а съвсем съзнателно беше устроил малък саботаж, за да може после да се изкара спасител на мой гръб пред собствената си майка.
Тогава оставих чашата си на масата и спокойно реших, че е дошъл моментът разговорът да продължи по същество.